— Познаваш ли я?
— Моя е — отговори тя. — Онази вечер бях с нея.
— Кой я е изработил?
Проверява ли я? Капан? Това какво ще докаже? Та аз едва помня собственото си име. Очите й се застрелкаха из помещението: мониторът, който приличаше на стар безжичен телефон, капковата инфузия, която пълнеше вените й, лющещата се боя, кръстът над вратата…
… и нещо прещрака. Между огърлицата и кръста прехвърча искра, прехвърляйки мостове над пространствата в нейното съзнание. Може би причината беше във формата — огърлицата приличаше на кръст, чиято горна част беше извита настрани — обаче усети инстинктивно, че става дума за нещо повече.
— Това е стар християнски символ. — И след това й хрумна: — Майкъл го купил на прищинския пазар. — После: — Къде я намерихте?
Норис пъхна огърлицата обратно в найлоновия джоб.
— Полицията я намерила в басейна на вилата. Мислеха, че може да е свързана с твоя нападател.
Затвори папката и се изправи.
— Смятам, че това е достатъчно. Освен ако не си спомниш още нещо. — Той закрачи към вратата.
— Чакай — извика Аби. Чувстваше, че паниката се връща. — Какво ще стане с мен?
Норис се спря на прага.
— Отиваш си вкъщи.
4.
Константинопол — април 337 г.
Всеки път, щом отворя врата в този град, сякаш влизам в склада на голяма господарска къща. Всичко е покрито с прах. Всяка стъпка оставя отпечатък, всяко докосване — петно. Човек може да си помисли, че градът е необитаем от векове. Но това не е осветеният прах на древността — а прахта от работилницата на занаятчия, прахта от сътворяването. И все още се утаява. Всеки ден образува омара над града. Усещам я на езика си, докато вървя към библиотеката: нетрайния аромат на дялан камък, сладостта от рязано с трион дърво, тръпчивостта на негасената вар, която смесват с цимента. Не след дълго ще стана познавач, способен да различи във въздуха всяка отсянка на атинския мрамор, египетския порфир или италианския гранит.
Обаче прахта никога не се утаява върху спомените. Колкото по-дълго живея, толкова по ясни стават: всеки от тях излъскан, изтъркан, изсечен в блестящо, сурово съвършенство. Страничните подробности са изгребани и загладени. Това, което е останало, е истината.
Познавам библиотеката на Академията, макар никога да не съм влизал. Два черни сфинкса са легнали готови за скок от двете страни на вратата, смайвайки минувачите: всички я наричат Египетската библиотека. Не са нови — вероятно вече са били стари, когато Ромул и Рем са се боричкали за цицките на вълчицата. Дори Константин не може да изгради града си от един калъп. Когато бързаш, работиш с онова, което ти е подръка. Той опоска империята, за да напълни града със съкровища: статуи, колони, камъни, дори керемиди.
И книги. Когато минавам през вратата покрай тълпата, която се е събрала на стълбите, виждам стотици, ако не хиляди ръкописи, спретнати свитъци, завързани и складирани в кръстосаните си стелажи като кости в костница. Секунда по-късно върху ми се стоварва непозната миризма: мухълът на стар пергамент и мирисът на гниеща трева от папируса, дестилирани от горещината в нещо толкова зряло, че ми призлява.
Помещението е кръгло и просторно, с надвиснали балкони под купол, изрисуван с циклами и рози. Беше проектирано да бъде градина на познанието, подредена архитектура, която да предизвиква растежа на култивирани мисли. Но стелажите около ротондата вече са подивели като тръни, преплетени и черни, понякога изсипващи своите плодове на пода. Всички прозорци са затворени със стъкла, които задържат миризмата в залата и усилват слънчевата горещина. Помещението сякаш се потеше, изхвърляйки отровите си.
Тревожни разговори замлъкват, когато минавам през вратата. Мога да разбера кои от хората ме разпознават по лицата им, защото помрачняват. Не го приемам лично. Някога, когато бях суетен, това ми доставяше удоволствие.
Някакъв мъж ме чака. Изглежда по-възрастен от мен, макар вероятно да е по-млад. Присвива очи към мен и накланя глава като пъдпъдък, който кълве зърно. Носи туника от сиво платно, която стига до половината на прасците му, и за разлика от останалите пред вратата, пръстите му не са омазани с мастило. Предполагам, че си изкарва прехраната, като носи книги, а не като ги преписва.
— Ти ли си библиотекарят?
Той едва успява да кимне. Лицето му изглежда съсипано — като смачкан и хвърлен в ъгъла парцал. Беше прекарал живота си сред своите ръкописи — старателно навити и складирани. Не беше очаквал такова нещо в библиотеката си.