— Трупът още ли е тук?
Изражението му става ужасено.
— Гробарят дойде преди час.
Убийство без тяло.
— Можеш ли да ми покажеш къде го намери?
Повежда ме по тясна пътека между стелажите, която лъкатуши и завива, докато не излизаме пред стена и прозорец. Жълтеникава светлина прониква вътре и пада върху писалището под него, отрупано с листа и ръкописи. Столът е избутан назад — лесно е да си представиш, че читателят е отишъл само до тоалетната и може всеки миг да се върне и да ни завари как ровим из нещата му.
— Знаеш ли кой го е направил?
Въпросът е банален, но трябва да бъде зададен. Оскърбен, библиотекарят енергично поклаща глава. Той посочва стените от ръкописи, които ни окръжават.
— Никой нищо не е видял.
— Кой го намери?
— Неговият помощник — дякон на име Симеон. Епископът лежал по лице върху масата. Дяконът си помислил, че е заспал.
— Тук ли е дяконът?
Без да отговори — или може би вместо отговор — библиотекарят се отдалечава, тътрейки крака. Протегнал е ръка като осакатено крило, плъзгайки я по лавиците, докато крачи. Цял живот вторачен в книгите — вероятно това го беше ослепило почти напълно. Не би имало полза от него като свидетел.
А аз какво мога да видя? Мастилница и тръстикова писалка на масата, нож с дръжка от слонова кост и до тях — малко бурканче. Тънки стружки от перото са осеяли масата, докато епископът го е острил.
Защо не си използвал ножа, за да се защитиш, учудвам се аз.
Отпушвам шишенцето и подушвам бялата паста вътре. Мирише като лепило. Оставям го и оглеждам купчината хартии до него. Епископ Александър е бил ненаситен читател: половината маса е покрита със свитъци — някои недокоснати, други оставени развити, изчетени наполовина. Няколко, изглежда, се бяха отърсили от шпинделите и се бяха навили, може би когато мъртвият се е стоварил върху масата.
В средата лежи друг вид четиво. Кодекс с отделни страници от велен6, подвързани заедно като книга. Това ми се струва ужасен и накъсан начин на четене, но зная, че християните си падат по него. Вторачвам се надолу, за да видя какво е чел преди смъртта си.
Невъзможно е да се каже. Разбитото му лице е паднало право върху книгата и е удавило словата в кръв. Лявата страница е нечетлива, дясната — празна. Само за миг съзирам божествената поезия на мига. Миналото му заличено, бъдещето — пусто.
Обаче в този момент забелязвам нещо, което няма нищо общо с поезията. Между двете страници има чупка и кръвта почти не я е заляла. Лявата страница е подгизнала, а противоположната е чиста. Трудно е да се повярва, че е паднал толкова спретнато.
Вглеждам се по-внимателно и загадката сама се разкрива. Липсва една страница. Виждам назъбения край, където е била откъсната от книгата. Епископът я е залял с кръв, след това някой я е откъснал.
Защо? Не може да се е тревожел за мръсотията.
Оглеждам съседната маса за липсващата страница, но там няма нищо, което да прилича на нея. Опитвам се да почистя оцелялата страница, но кръвта се е съсирила. Единственото, което успявам да направя, е да я размажа. Сенки от думи плуват под петното като риба под леда — недостижими.
— Смяташ ли, че ще намериш отговорите тук?
Вдигам глава. Библиотекарят се е върнал с млад мъж — висок, с красиво лице и чорлава черна коса. Облечен е в проста черна роба и сандали, ръцете му са толкова изцапани, та в първия момент решавам, че е с ръкавици. Тогава осъзнавам, че това е мастило. В същия миг се питам дали зад това не се крие нещо друго.
Посочвам към празното писалище.
— Ти ли откри трупа?
Младежът кимва. Оглеждам лицето му за вина, но то е такава смесица от чувства, че не мога да кажа. По него се четат тъга, но и гняв, безпокойство, но с щипка предизвикателство. Ако преди това не е знаел кой съм, вероятно библиотекарят му е казал. Решен е да не позволи на името, с което се ползвам, да го уплаши.
— Казваш се Симеон?
— Аз съм… бях… секретар на епископ Александър.
Черните му очи ме наблюдават, докато се чуди какво ли си мисля. Дали наистина иска да знае? Ще научиш. Ако Константин се нуждае от бърз отговор, тогава младият дякон с мастило или кръв по ръцете — който е намерил трупа и е таил кой знае каква безпричинна злоба срещу своя господар — ще свърши работа. Ако е монах, Константин няма да го подложи на мъчения или да го екзекутира. Ще го закарат на някоя скала в морето и с това ще се свърши.