Обаче Константин не иска това. Поне засега.
— Как е умрял?
— Лицето му беше смазано и хлътнало навътре. — Дяконът го казва гневно: ще му се да ме шокира, но ще трябва да се потруди повече, ако иска да ме впечатли.
— Как?
Той не разбира.
— Смазано — повтаря. — Целият беше в кръв.
— А на лицето?
Симеон докосва челото си.
— Раната беше тук.
— Чиста рана, каквато би направил нож?
Мисли, че съм тъп.
— Казах ти, че беше смазано, от удара се беше разцепило.
В това няма логика. Ако епископът е седял с лице към прозореца и с гръб към помещението, тилът му щеше да е най-подходящата мишена. Обаче кръвта по книгата подкрепя разказа на дякона.
— Знаеш ли кой го е направил?
Въпросът го изненадва. Очевидно е, че го смята за някакъв номер. Вторачва се в мен, докато търси капана, след това осъзнава, че мълчанието му също няма да направи добро впечатление.
— Когато го намерих, беше мъртъв.
Показвам нетърпението си, лазейки по нервите му.
— Знам, че е бил мъртъв. Но който и да го е извършил, не си е тръгнал безупречно чист. Трябва да е имал кръв по дрехите или по ръцете. — Плъзгам поглед към изцапаните с мастило ръце на Симеон.
Той свива юмруци.
— Никого не видях.
— А чу ли нещо? — Въпросът е насочен и към библиотекаря — може би ушите му компенсират увредените му очи. Обаче той вече клати глава.
— До нас строят нова черква. Всеки ден единственото, което чуваме, е шум от работниците. Той е толкова силен, че дори не може да се чете. Eripient somnum Druso vitulisque marinis7, както казва Ювенал.
Неговата образованост не ме интересува. Веднъж Константин каза, че мъжете се перчат с учеността си, когато няма какво друго да кажат за себе си. Погледът ми се отклонява.
И улавя нещо. Пръска кръв върху свитъците на стелажа — доста далеч от мястото, където е бил трупът. Промъквам се покрай библиотекаря и едва не го повалям върху любимите му ръкописи.
Кракът ми рита нещо в сенките на пода и то се търкулва още по-навътре в тях. Симеон се раздвижва, за да го вдигне, но аз му махвам да отстъпи и сам коленича. Подът е прашен, покрит с късчета восък и фини ивици папирус.
И още нещо. Докато ръката ми опипва в мрака, усещам нещо хладно и гладко под пръстите си. Потъмняло злато проблясва от сумрака. Вдигам го на светло.
Предметът е огърлица, голяма горе-долу колкото дланта ми. Сложна плетка, заобикаляща монограма на Константин, а златото е осеяно с червени стъклени мъниста. Вдигам я. Библиотекарят несигурно се навежда напред, Симеон гледа, опитвайки се да не показва прекалено голям интерес. Толкова се притеснява да не изглежда виновен, че всяко негово действие е неестествено.
— Идвали ли са жени в библиотеката?
Библиотекарят е почти толкова възмутен, както когато предположих, че може да знае кой е убиецът. Обаче Симеон изглежда замислен.
— Видях някого да си тръгва. Носеше дълъг плащ с качулка. — Вижда недоверчивото ми изражение и осъзнава колко невероятно звучи казаното. — Може да е била жена.
— Или който и да е.
Слагам огърлицата в джоба и отново коленича. Не нея беше ритнал кракът ми. Сега мога да го видя: отломък, горе-долу с размерите на мъжки юмрук, който лежи почти под стелажа. Когато го вдигам, се оказва малък бюст, изсечен от черен мрамор. Мъдрите черти и невиждащите очи на лицето са скрити от кръвта, която е полепнала по тях. Предполагам, че това е било последното лице, което Александър е видял, преди да смажат мозъка му.
Показвам го на другите.
— Кой е това?
— Името е изписано на основата — отговаря библиотекарят. Не успява да се насили да погледне.
Обръщам го.
— Хиерокъл.
Не знам това име. Или може би съм го чувал, но не съм обърнал внимание. Обаче другите го познават. Особено Симеон.
— Хиерокъл бил голям противник на християните — обяснява той, а аз виждам, че иска да каже много повече.
Махвам с бюста към тях.
— Знаете ли откъде се е взел?
— От библиотеката — отговаря библиотекарят. — Имаме дузини такива.
Щом поглеждам, ги виждам. По средата на всеки стелаж на височината на раменете каменни глави стоят на дървени пиедестали и охраняват ръкописите. С изключение на стелажа, където кръв беше изпръскала свитъците. Пиедесталът на него беше празен.
7
Ще лишат от сън и Друз и морските крави (цитат от Сатирите на Ювенал. Понеже Рим бил пренаселен град и страшно шумен, той се оплаква, че движението по тесните улички и шумът не спират никога, само богатият може да поспи, понеже спалнята му е далече от улицата). — Ще лиши от сън и глухия. — Б.пр.