Съмнявам се, че това се е харесало на Евсевий. Не е за чудене, че ме остави да чакам.
— Знаеш ли, все още го виждам — неочаквано казва Константин. — Само преди месец на свечеряване яздех през Августеума. Толкова се зарадвах, че за малко не скочих от коня, за да го прегърна. Мислех за всички неща, които щях да му кажа, и цялата жлъч се изпари от душата ми до капка.
Малко слюнка се е проточила надолу по бузата му. Избърсвам я с ъгълчето на чаршафа.
— Естествено, когато стигнах до мястото, беше изчезнал. — Той се обръща — яростно, рязко движение като на човек, претърколен от вълна. — Толкова пъти се молих да не си се подчинил. Че всичко е лъжа и си го оставил да избяга. Помниш ли шегата, която си подмятахме, когато бяхме затворени в двора на Галерий? Че ще избягаме в планините, ще загърбим славата и неприятностите и ще заживеем като овчари в Далмация. Това се надявах да се е случило с него.
— Хубаво би било да мислиш така.
Това изповед ли е? Съмнявам се, че би задоволила Евсевий. Не мога да обвинявам Константин, че заобикаля въпроса, но няма много време. Зад бронзовите врати в далечния край на помещението продължава да се чува шум, пъшкане и тропот, сякаш зад тях е затворено някакво животно. Евсевий не ще ни остави много време. Това е неговият миг на слава: няма да иска смъртта да грабне неговия прославен новопокръстен и да го остави на сухо.
Константин заговаря отново, но гласът му е толкова тих, че едва го долавям. Смъквам се от стола и коленича на мраморния под. Очите ми са на сантиметри от неговите. Виждам паяжината от червени жилки, които заобикалят зениците; подпухналата посиняла кожа около тях. Очи, които някога измерваха света.
— Защо мислиш, че те повиках? — шепне той. — Реших, че ако някой прояви милост, това ще си ти. В края на краищата, ти знаеш най-добре.
Думите му са като удари с назъбен нож и разкъсват сърцето ми. Наистина ли го вярва? Грешката моя ли беше? Или отново пренаписва историята, за да успокои съвестта си? Втренчвам се в тези очи и едва успявам да си поема дъх.
Какво е истина, в края на краищата? Философите казват, че боговете знаят, и може би са прави. За нас останалите тя е просто трупане на избледнели спомени и лъжи.
— Направих онова, за което ме изпрати.
Очите му сякаш изгубват фокус.
— Помниш ли Аврелий Симах? — прошепва той.
Дали това е друга част от неговата изповед?
— Той беше невинен — казвам аз.
Константин не слуша.
— В деня, преди да напусна Константинопол, той ми писа в двореца. Искаше да ме види. Пишеше, че знае истината за моя син. Как мислиш, трябваше ли да се срещна с него?
— Истината за твоя син? — Сигурно има предвид Александър, Евсевий и гоненията.
— Не исках да знам. Изпратих го при сестра си.
Главата ми почва да се мае.
— Изпратил си Симах да се срещне със сестра ти?
Обаче този разговор не е за Симах.
— Сметнах, че може би истината… — Гласът му заглъхва. — Знаеш ли, че го видях? Сред статуите в Августеума; трябваше да е там, за да заеме мястото си в редицата, стигаща назад до Цезар и Октавиан. До моя дядо Клавдий Готик.
Сега вече съм уверен, че съзнанието го напуска. Клавдий Готик е управлявал преди шейсет години и няма никакви роднински връзки с Константин. Фамилната връзка беше лъжа, съчинена преди години за пропаганда, когато Константин имаше нужда да подсили своята легитимност срещу Максентий. Той сам се чувстваше неловко заради това.
— Скоро ще се съберете отново — казвам аз.
— Дали? — Внезапно очите му се отварят широко, гласът му е твърд. — Животът, който живях, смяташ ли, че го заслужавах? Евсевий казва, че може да измие и най-черното петно. — Поклаща глава. — Вярваш ли?
— Ти живя добър живот. Донесе мир на света.
— Не мир донесох, а меч43 — казва загадъчно той. — През последните десет години всяко лято воювах. Ще си умра тук с повече войници, отколкото свещеници около мен. Нима си мислиш, че титлите, които съм натрупал, ще означават нещо, когато Христос ме посрещне на небесните двери? Непобедимият Константин, четири пъти победител на германците, два пъти на сарматите, два пъти на готите, два пъти на даките… Така ли ще ме нарече?
В далечния край на залата бронзовата врата изскърцва и се отваря. Показва се тревожното лице на Флавий Далмаций.