— Евсевий…
— Кажи му да почака — изкрещявам аз.
Но Константин губи търпение, а и времето му изтича. Впива кокалестите си пръсти в предницата на туниката ми и успява да се надигне. Усещам треската, в която гори лицето му.
— Прощаваш ли ми?
Прощавам ли му? Единайсет години го чаках да попита. Това беше празнината помежду ни, смъртта на нашето приятелство и собственото ни опустошаване. А сега, когато ме пита, отговорът засяда в гърлото ми. Не зная какво да отговоря.
Спомням си нещо, което Порфирий каза за Александър: Всичко ми прости, нямаше укори, нито мъмрене.
Навеждам се, за да прегърна Константин. Слагам глава на рамото му, чувствам подпухналата кожа на бузата си и обгръщам главата му с ръце.
— Сбогом — прошепвам в ухото му.
Тялото му се напряга; от устата му се понася писък от задушен гняв или отчаяние, докато не се задавя. Нужна е цялата ми сила да се освободя от пръстите му, вкопчени в туниката ми, и да го сложа обратно на леглото. Дори тогава той продължава да се бори и маха с ръце, отхвърляйки завивките.
Тръгвам слепешката към вратата. Вече е отворено: нахлуват стражи с рояк свещеници, а зад тях се блъскат войници. Боря се срещу течението и се озовавам лице в лице с Евсевий.
— Можеш да си вземеш наградата — казвам му аз.
Не мисля, че ме е чул. Тълпата го влачи към смъртния одър на Константин, докато аз се измъквам в чакалнята.
В мига, когато оставам сам, ме обхваща разкаяние. Каквото и да се е случило помежду ни, кой съм аз, че да откажа последната утеха на стар приятел? Обръщам се, за да се върна и му кажа, че му прощавам, че го обичам.
Но тълпата придворни, която ми препречва пътя, е толкова гъста, че не успявам да се промъкна. Правят кръг около леглото, където до купа с вода се е изправил Евсевий. Откъслеци от онова, което казва, долитат до мен.
— Умри и възкръсни за нов живот, за да живееш вечно.
Вратите се затварят под носа ми и Константин вече го няма.
39.
Сплит, Хърватия — днес
Няма много места по света, където можеш да живееш в двореца на римски император. Вероятно Сплит е единственото. Когато император Диоклециан не се подчинил на традицията и очакванията и се отказал от властта на върха на своята мощ, той с императорски размах си издигнал пенсионерски дом: крайбрежен дворец в тих залив, който се извисява над далматинското крайбрежие, строен по плановете на военните лагери с размерите на осем футболни игрища и ограда, висока колкото десететажна сграда. Зад нея имало градини, в които оттеглилият се император селянин можел да се грижи за лехите си със зеленчуци; богати жилища и зали за церемонии (и пенсионираният император очаква известно величие); няколко храма на старите богове, които Диоклециан защитавал с жестока енергия от разрушителното влияние на християните. Имало и един гарнизон, защото макар и да умиротворил империята, неговите наследници били подозрителни, склонни към насилие хора, и мавзолей за императора, така че да си остане там завинаги.
Но християните оцелели от гоненията, процъфтели и накрая изхвърлили старите богове и техния защитник. Петстотин години след своята смърт Диоклециан бил подложен на най-голямото унижение. Порфиреният му саркофаг бил изтръгнат от мавзолея, а костите му хвърлени в канавката и сменени с останките на човек, когото бил убил. Църквата, която се бил опитал да унищожи, присвоила последния му паметник и превърнала мавзолея му в катедрала.
А дворецът останал. Когато пристигнали варварите, местните жители се оттеглили зад стените на Диоклециан и се настанили сред разрушенията. С времето, подобно на плевели, около руините се издигнали къщи, които усвоили части от тях. Новите стени поглъщали колони и арки; върху старите израствали нови покриви. Парче по парче дворецът се превърнал в град. Римският Спалато се превърнал в хърватския Сплит.
Аби беше идвала тук преди няколко месеца с Майкъл — пореден откраднат уикенд далеч от Косово. Веднага беше решила, че това е едно от любимите й места на света. Отседнаха в бутиков хотел, в спалните на който бяха вградени остатъци от Диоклециановата ограда; разхождаха се по тесни алеи, които неочаквано свършваха пред римски храмове; ядяха хърватска шунка върху току-що изпечен хляб и до късно през нощта пиеха червено вино.
Тогава беше юни, а сега — октомври. Туристите се бяха върнали у дома, уличните кафенета се бяха прибрали вътре, хотелите бяха празни. Тя си мислеше, че спомените й от лятото могат да върнат малко топлинка, но те само я подиграваха с ехо от отминалото щастие. Това й напомни последните дни на умиращия й вече брак, когато тя и Хектор се бяха върнали във Венеция, влажната сцена на техния меден месец, с надеждата, че някоя искра от старите чувства може да промени нещо.