Мъжът със зеления анорак зави към кафенето и седна на маса до прозореца. Жената с червената пола отмина енергично и се качи по стъпалата на мавзолея. Аби се обърна, възхищавайки се на архитектурата, и видя мъжа в черния вълнен костюм да се върти из преддверието и да прави снимки.
— Аби? — Марк не й даде време за размишления. Беше се появил иззад сфинкса и сега бързаше надолу по стълбите. Носеше морскосиньо вълнено палто, от онези практичните — може би купено от майка му, и раиран колежански шал. Протегна ръка и стисна нейната твърде ентусиазирано. — Искаш ли кафе?
Значи така смята да играе? Тя кимна.
— Познаваш ли някое добро заведение?
Това някакъв тест ли е? Тя вдигна безразлично рамене.
— Този град е колонизиран от италианците. Почти навсякъде можеш да намериш хубаво кафе.
— Тогава можем да останем тук.
Той я поведе през двора с перистила към кафенето срещу катедралата. Предложи й място с гръб към вратата, а сам се настани с лице към нея и прозореца. Тя се опита да види улицата в огледалото със златна рамка зад гърба му, но беше прекалено високо.
Двамата бяха единствените клиенти, като се изключи мъжът със зеления анорак, седнал до прозореца. Вероятно това щеше да е добре за уреда, който Марк беше донесъл, за да запише техния разговор.
Появи се келнер с бяла престилка, който взе поръчките им: черно кафе за Аби, а за Марк — чай.
— Къде е огърлицата?
За нейна изненада той не опита да го усуква. Бръкна в джоба си и извади тънка кутия за бижута с емблемата на „Аспри“ на капака. Махна езичето на ключалката и капакът се отвори. Огърлицата лежеше върху парче черна коприна. На келнера, който лъскаше машината за кафе зад бара, тя вероятно се струваше скъпа, капризна приятелка, която трудно може да бъде задоволена. Аби потрепери от тази мисъл.
— Ще ми кажеш ли защо?
— Няма да ми повярваш.
Марк щракна капака да се затвори.
— Занесохме я на един мил човек в Британския музей. Каза, че е антична — римска, от четвърти век. Точно от същия период като гробницата в Косово, където намерихме трупа на Джесъп.
Келнерът донесе поръчаните напитки.
Аби погледна ръцете си.
— Съжалявам за Джесъп.
— Беше добър човек — каза Марк някак принудено, сякаш беше заучил филмова реплика. — Преди да умре, написа доклад, в който казва, че подозира Майкъл Ласкарис в доставяне на откраднати от тази гробница антики на Драгович.
— Така е изглеждало.
— Майкъл нещо друго ли ти каза?
— Можеш сам да го попиташ.
Марк се огледа, сякаш очакваше Майкъл да се материализира от римските камъни.
— Не си го довела.
Тя опря лакти на масата и се наклони над кафето си. Сърцето й блъскаше.
— Майкъл е в хотел „Марян“ на крайбрежната алея. Стая 213.
— Сам?
— Поне когато го оставих.
Марк извади мобилен телефон и написа съобщение. Аби предположи, че това е театър, защото скритите микрофони вече бяха предали подробностите на неговите съучастници, които и да бяха те. Вероятно имаха кола. Дори пеша нямаше да им отнеме повече от десет минути да стигнат до хотела.
Тя извади огърлицата от кутийката за бижута и я закачи на врата си — студен метал върху студена кожа.
Марк отвори уста, сякаш искаше да я спре, но не го направи.
— Какво искате от Майкъл? — попита Аби.
Марк приглади косата си назад.
— Мишената не е Майкъл, а Драгович. Единственото, което искаме от Майкъл, е да ни заведе при него.
— Какво ще се случи с Майкъл?
— Може би ще прекара известно време в затвора. А може и да не се озове там, ако сътрудничи и това доведе до някакъв резултат. И разбира се, ако си намери добър адвокат.
— Той иска същото като вас — възрази Аби. Тя се втренчи в младите очи на Марк и не скри отвращението си. — Искал е да стигне до Драгович, за да го пипне.
— Тогава защо го предаваш?
Тя се изправи рязко. Марк скочи на крака и блъсна масата, върху която чашите затанцуваха със звън.