— Имаш ли куфар?
Тя повдигна малката пътническа чанта, която беше успяла някак си да пренесе от самолета.
— Само това. Не бях си приготвила багаж за дълго пътуване.
— Чудесно. — И след това, все едно беше казала кой знае какво: — Божичко.
Да не би да съм прекрачила през вратата на времето? Хората наистина ли продължават да казват „божичко“?
Беше глупава мисъл, но сега не й трябваше кой знае колко. Дори и най-малкият намек за несигурност беше достатъчен. Тя започна да трепери: паниката й започна да се надига. Забеляза, че Марк я наблюдава. Сините му очи бяха загрижени и неразбиращи. Сложи ръка на рамото й.
— Добре ли си?
— Замаяна. — Намери ред пластмасови седалки и седна. — От полета.
— Ще докарам колата.
В мига щом й обърна гръб, тя отвори капачката на жълтото шишенце с дозатор, което й бяха дали в болницата, и изтръска две хапчета. Самолетната компания беше конфискувала шишето й с вода. Глътна ги на сухо и си издра гърлото.
Стегни се, каза си. Не им позволявай да почнат да те съжаляват.
Марк се появи отново. Не беше осъзнала колко дълго го нямаше. Може би хапчетата бяха започнали да си вършат работата.
— Накъде?
Аби притежаваше апартамент в Клапам — в северния край на Комън8. Когато започна процедурата по развода, адвокатите казаха, че трябва да го продадат, но тя рискува и изкупи и ипотеката на Хектор. Беше глупава постъпка — през последните две години не беше прекарала повече от три месеца в жилището. То пазеше някои хубави спомени от брака й, но лошите бяха повече — така или иначе се очакваше да ги забрави. Обаче нейните пристани в света бяха достатъчно бедни: затова мисълта, че няма постоянно жилище, беше направо непоносима. Когато замина за Косово, го даде под наем на двойка пакистански лекари, работещи в „Сейнт Томас“. Брокерът на недвижими имоти я беше уверил, че ще бъдат прекрасни наематели и вероятно бяха такива, но имаха проблеми с визите и си заминаха набързо. Оттогава апартаментът стоеше празен.
Беше малко като посещение на място от детството. Основните линии бяха на място, но подробностите липсваха. Наемателите бяха разместили някои мебели, но не ги бяха върнали на местата им; в кухненския шкаф имаше неща, които не бяха нейни, а на стената висеше плакат на Магрит9, който според нея го нямаше там преди. Това я караше да се чувства неловко, сякаш някой се бе опитал да сглоби живота й от снимки, но беше допуснал няколко груби грешки.
А дали са грешки? По-голямата част от паметта й се беше върнала, но все още имаше слаби места. Подобно на стара надраскана плоча, която може най-неочаквано да зацикли или да прескочи.
— Прекрасна гледка.
Марк беше застанал пред дългия прозорец, който гледаше надолу към Куинстаун Роуд, редиците къщи, магазинчетата за риба и картофки, струпани в долината, парка „Батърси“ и арките на мостовете над Темза по-надолу. Беше настоял да я изпрати до горе. Тя установи, че с хапчетата в кръвообращението си не може да каже „не“.
— Говорих със службата — продължи той, весел както обикновено. — Поръчаха да ти кажа, че няма нужда да бързаш да се връщаш. Ще ти разпишат толкова отпуска, от колкото имаш нужда.
Аби стоеше в кухненската част и гледаше надолу към него. Горният етаж на апартамента беше отворен, три помещения бяха натикани в площта на едно, затова кухнята се издигаше няколко стъпала над жилищната част. Изпита усещането, че се рее над него.
Не ме карай да стоя тук, помисли си тя.
Той бръкна в сакото си и й подаде визитка с емблемата на Външното министерство. Марк Рийд, Служба за балканско сътрудничество.
— Обади се, ако имаш нужда от нещо.
Едва оцеля през почивните дни.
В петък се насили да отиде до Клапам Хай стрийт, за да купи малко дрехи. Денят беше сив и облачен, но не беше студено и усилията да върви с бинтовете я накараха да се облее в задушаваща пот. Беше си мислила, че излизането ще й се отрази добре, но щом се озова сред тълпите на главната улица, се почувства самотна. Толкова много хора, които нямаха нищо общо с нея. Когато се върна вкъщи, пробва телефона си, но нямаше сигнал. Вероятно телекомът го беше изключил. Поне имаше телевизия, макар по все по-нападателните писма от телевизионната компания да личеше, че ако можеха, щяха да изключат и нея.