Долу дрънна звънчето на вратата. Някой беше влязъл в магазина. Сигурно бяха загубили търпение. Колко ли щяха да й дадат — може би две минути? Тя сложи ръце на дървената рамка и я напъна.
Прозорецът се вдигна седем-осем сантиметра и спря. Аби почувства прилив на адреналин: напъваше и ругаеше, но той не искаше да помръдне. Тя вдигна поглед и видя два сребристи цилиндъра, завинтени в дървената рамка. Прозоречни ключалки.
Прозорецът нямаше да се отвори повече.
Отвън по стълбището заехтяха стъпки.
— Хайде де! — чу се отвън викът на Майкъл.
Тя опита с все сили, разтърси прозореца в рамката, докато го блъскаше в ключалките, но те не поддадоха.
Човекът от другата страна на вратата стигна до площадката и почука.
— Всичко наред ли е? Трябва ли ви друга мярка?
Прозвуча като гласът на продавачката, но не можеше да я види през вратата.
— Добре съм — извика тя. — Просто се опитвам да реша.
— Кажете, ако имате нужда от нещо.
Обаче стъпките не се отдалечиха.
Долу в двора Майкъл бе осъзнал какво става.
— Направи ли снимките? Хвърли ми памет картата!
Аби си пое дълбоко дъх. Време е да решиш.
В работата си беше изпадала в трудни положения на някои от най-ужасните места по света. Познаваше изкушенията на това да изчакаш още мъничко, може би само още няколко секунди, за да видиш дали нещата няма да се развият по-добре, отколкото предполагаш. Знаеше, че човек може да удължи тези секунди в минути, а стига да му се удаде възможност, може би дори в часове. Надеждата винаги може да оправдае бездействието — до мига, в който то те убива.
Тя вдигна табуретката, стисна я за краката и я засили срещу прозореца. Почти веднага запищя аларма — не беше се сетила за това. Вратата изтрака, когато някой натисна ръкохватката, за да отвори, след това закънтя, когато я заблъска.
А прозорецът беше още здрав.
Аби се вторачи безсилно в табуретката. Усещаше я като клечка за зъби в ръцете си. Блъскането по вратата се превърна в атака. Ако се съдеше по звука, отвън имаше повече от един човек. Малкото резе нямаше да издържи още дълго.
Дори Майкъл, изглежда, беше чул блъскането.
— Хвърли ми картата — повтори той.
Тя извади увитата в хартия карта от сутиена си, пъхна ръка през отвора и я хвърли. Един дълъг мъчителен момент имаше чувството, че не я е метнала достатъчно силно и тя ще се плъзне надолу по покрива във водосточната тръба. Обаче картата мина на косъм покрай улука и Майкъл я улови. Той вдигна ръка — наполовина поздрав, наполовина прощаване.
Резето се счупи и вратата се отвори с трясък. Мъжът в черния вълнен костюм я хвана за ръцете, докато Марк гледаше от коридора, а магазинерката се оплакваше на висок глас откъм стълбището.
Аби погледна за последен път през прозореца — дворът беше празен.
40.
Никомидия — 22 май 337 г.
Преди два часа светът се промени. Флавий Урс, Флавий Мечката, Флавий, синът на варварин, който сега командва армиите, излезе от Константиновата стая, за да потвърди новината, която всички очакваха. Август е мъртъв. Тялото е изпратено в мазетата — най-прохладното място, докато погребалните агенти си свършат работата.
Когато властта се сменя, дори и по мирен начин, това отваря пукнатини в света. И земята се разтриса.
Няма много живи хора, които си спомнят последния път, когато един Август е умрял от естествена смърт. Все едно да се събудиш сутринта и да видиш, че слънцето не е изгряло. Какво ще направиш?
Знам какво искам да направя: да изтичам в конюшните, да задигна най-бързия кон, който мога да намеря, и да яздя без прекъсване, докато не стигна във вилата си на Балканите. Но това би било невъзможно и неблагоразумно. Армията е блокирала цялото имение. Стражи охраняват всяка врата и прозорец. Всеки, който се движи прекалено бързо; всеки, който изглежда прекалено весел или показно скръбен; всеки, който се опитва да си тръгне — е подозрителен.
В трескавата горещина във вилата слуховете се въдят и разпространяват на рояци като мухи. Константин беше на шейсет и пет години, но допреди десет дни изглеждаше в добро здраве. Може би въпреки всичко смъртта му не е естествена.