Вратата се отваря и влиза Флавий Урс. Днес той е зает човек.
— Мислех си, че ще те намеря тук — казва ми.
— Ако има нещо, което мога да направя…
— Чакай тук. Може би ще ни дотрябваш, за да изгладиш нещата със старата гвардия.
Той ме оставя и отива в голямата зала, където се е събрало върховното командване на армията. Каквото и да е написал Константин в завещанието си, това са хората, които ще решат кой ще го наследи. В продължение на поколения империята бе практикувала една жестока разновидност на аристократизъм по заслуги — всеки, който беше достатъчно смел и безскрупулен, можеше да стигне до върха на армията. А оттам е само на крачка от трона. Диоклециан беше командир на императорската стража, докато мъжът, когото охраняваше, незнайно как се оказа с кама в гърба; вместо да навреди на кариерата му, това качи Диоклециан на трона. Бащата на самия Константин се беше издигнал от скромен легионер до началник на Диоклециановия щаб, когато старият император го избра за свой наследник.
Спомням си нещо, което Константиана каза онази нощ в двореца. Някои хора казваха, че Константин щял да те издигне в цезар, ако Фауста не беше започнала да ражда синове като свиня майка. Щеше ли да го направи? Дали сега аз щях да лежа в мазето, докато балсаматорите вадят вътрешностите ми с кука, а моите генерали и придворни се опитват да се ориентират в свят, в който мен ме няма?
Явява ми се видение: империята като опасан със стени град, издигнат върху гърба на ненаситен звяр. Константин отряза толкова много от главите му, че го укроти; завърза го с вериги на пасбището и го накара да яде трева. Но сега, когато си е отишъл, ще пораснат други глави. Първо бавно, опитвайки зъбите и ноктите си, преоткривайки своята стара сила. Няма да отнеме много време. Ще започнат с убийства и ще завършат с война.
Високи облаци покриват небето, сякаш и самото слънце е забулено в траур. Няма думи, които да опишат как се чувствам. Не нещастен, не гневен — просто празен.
Мислите ми се връщат при един друг дворец и последиците от една друга смърт.
Милано — юли 326 г. — единайсет години по-рано
Когато се връщам от Пула, дворът е напуснал Аквилея и е продължил бързо за Милано. Там се присъединявам към него — трябва да докладвам, макар да ми се иска да бъда някъде другаде. Бремето на вината ми е като воденичен камък, който изстисква живота от мен. Не мога да ям, не ми се говори. През нощта ми трябват часове, докато заспя, само за да се събудя с писъци от кървавите сънища. А нещата ще се влошат още.
За първи път в живота ми Константин ме кара да чакам. Крача из едно траурно помещение високо над главната градина. Парче мазилка пада от тавана и посипва косата ми. Половината помещения в двореца са неизползваеми; по-голямата част от останалите са под покривала — едните скриват повреди, а другите картини, които биха могли да разстроят императорските очи. Цялата сграда е прогнила от история. Построена е от стария Максимиан — занемарена издънка на изкривеното му съзнание. Тук е мястото, където Константин е дошъл да се срещне с Лициний — Когато аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, щастливо се срещнахме в Милано и взехме под внимание всички въпроси, свързани с общественото добруване — където обяви прочутото си решение за религиозна подкрепа на християните и където омъжи сестра си Константиана за мъж, когото по-късно щеше да екзекутира.
Толкова много хора, толкова много спомени — и нито един, който не свършва в кръв.
— Августата иска да те види. — Едва не скачам от уплаха: робът се е появил сякаш от прашинките във въздуха.
Гледа към пода — знае ли какво направих? Чул ли е? Повежда ме през безкрайна поредица празни помещения, надолу по широко стълбище без прозорци, а оттам в друго крило на двореца. Въздухът се овлажнява — трябва да сме близо до банята и басейните.
Всички ме чакат в квадратна стая с кървавочервени стени: Константин — привидение на самия себе си; Фауста — гордото й лице оживено от гняв; августа Елена — майката на Константин, очите й скрити от надвесени вежди, а устата сякаш излята от бетон. Тримата синове на Фауста са в дъното на стаята и си играят.
Никой не пита какво съм направил. Никой не ми благодари, не изказва съчувствие, не ме обвинява. Елена ми подава навит лист хартия.
— Прочети го.
„До Цезар Крисп, поздрави. Всичко в Рим е готово; местните легиони са готови и…“ Няма нужда да продължавам.