— Татко, кога ще си дойде Крисп?
По лицето на Константин се търкулва сълза. Той кляка, прегръща сина си и от мъка затваря очи.
Не може да се отрече — това е миг на нежност и след току-що случилото се всички му се поддават. Отчаяно ни се иска да повярваме в помирението. Но не мога да престана да се чудя. В това семейство се изяждат като предисторическите богове. Фауста предаде стария Максимиан, когато той заговорничеше срещу Константин; сега Констанций и Констанс осъдиха майка си и вероятно спасиха живота си.
Константин се изправя, прегърнал сина си през рамото.
— Ти унищожи Крисп? — обръща се той към Фауста.
От спуканата й устна още тече кръв. Тя я избърсва с опакото на ръката, очертавайки отвратителна паст и по бузите си. Очите й се стрелкат из помещението като на приклещено в ъгъла животно и накрая се спират върху Константин.
— Да — отговаря шепнешком.
— Защо? — Той се обръща. — Не, не ми казвай. — Поглежда към Елена. — Мамо, можеш ли да се погрижиш за това? Дискретно?
— А децата? — настоява Елена.
— Намери им възпитател.
Тя иска да спори, но Константин не я слуша. Обръща ни гръб и тръгва към вратата с увиснали пораженски рамене. Искам да изтичам след него, да го прегърна и да го утеша. С огромна болка и чувство на загуба осъзнавам, че никога повече няма да мога да го утеша. Не и след онова, което сторих.
Елена с все сили впива пръсти в ръката на Фауста.
— Мисля, че е време ние двете да посетим баните.
Спомените ми се объркват. До мен достига моят собствен глас от близкото минало.
Катон Стоика умрял в банята, като отворил вените си, за да може горещината да изтегли кръвта от него. Макар да съм чувал и друга версия, че всъщност не е умрял от раните си, а се е задушил от парата.
Няма значение коя версия ще чуеш. Краят винаги е един и същ.
Вила Ахирон — 22 май 337 г.
Каквото и да се е случило днес, всъщност Константин умря през тези четири седмици на двайсетата година от възкачването си на трона. От единайсет години империята живее в тази сянка. Имаме император с трима синове, но без жена; учебници по история, пълни с победи, но без победител. Държахме очите си приковани в пода, а гласовете — тихи, и никога не се осмелихме да опровергаем лъжата. В някои дни си мисля, че тази шарада е докарала цялата империя на прага на лудостта.
Затова ли Александър загуби живота си? Преди седмица бях убеден, че е убит заради онова, което е знаел за Евсевий. Също и Симах. Но сега вече не съм сигурен.
Константин: Симах каза, че знае истината за моя син.
Александър е ровил дълбоко в Хранилището на архивите, премахвайки всяко споменаване на Крисп. Зная, че е преглеждал документите от Аквилея и от двора на Елена. Дали е намерил нещо, което е станало причина да бъде убит — и което Симах е видял, когато е взел кутията за документи?
Има ли значение? Част от мен — онази, която умря с Константин — се подиграва на моето напразно упорство. Какво значат една или две смърти в сравнение с тази на императора? Спомням си нещо, което каза Евсевий: Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.46 Звучи като добър съвет.
Но ако зад смъртта на Крисп се крие някаква истина — истина, за която си заслужава да убиваш — тогава…
Тежки обуща кънтят надолу по коридора. Генералите са излезли от срещата си. Разпръсват се на двойки и тройки из двора със строги и упорити лица. Флавий Урс идва при мен, ограден от четирима стражи. Неговият пост е най-могъщият, но и най-опасният.
— Всичко ли е решено?
— Синовете на императора ще разделят империята помежду си. — Той стиска лист хартия; представям си картата на него — съдбите на милиони хора, разчертани под покрива на тази вила.
— Всички ли го приемат?
— Армията е доволна. — Няма съмнение, че Клавдий, Констанций и Констанс ще ги възнаградят богато за тяхната подкрепа. Освен това предстои войната с Персия, където ще има богата плячка за армията и подмазвачите в нея. — Сега е време за единство.
Мисля си за стария Констанций. Оставиха тялото му два дни на смъртния одър, докато Константин успее да пристигне там. Голям късмет са извадили, че в Йорк е толкова студено.
— Кога ще обявите смъртта?
— Констанций идва от Антиохия. Ще го изчакаме. Това са две седмици — може би три или четири, в зависимост от пътищата и планинските проходи.