— Можете ли да опазите тайната толкова дълго?
— Така е най-безопасно. Армията е обединена, но има други групи, които могат да се опитат да извлекат полза. Вече има слухове…
— Слухове винаги има.
— И те трябва да бъдат разследвани. Междувременно имаме работа за теб.
Той ми подава лист хартия — не е карта, а списък. Плъзвам око по него: видни сенатори, пенсионирани служители. Старата гвардия — хора, които могат да се възпротивят на новото споразумение. Сред тях забелязвам името на Порфирий.
— Намери тези хора. Кажи им, че ако или когато синовете на Август поемат властта, те няма от какво да се страхуват.
— А има ли защо да се страхуват?
Той ме поглежда накриво.
— Просто им кажи. — Вижда моята неохота и изръмжава: — Гай, правя ти услуга. В името на доброто старо време. Давам ти възможност да докажеш своята вярност.
Кимва с глава към генералите и трибуните, събрани в двора.
— Не всеки би ти възложил това. Носят се слухове…
Потупва ме по рамото.
— Хайде, тръгвай, докато още имаш възможност.
41.
Сплит, Хърватия — днес
Аби седеше в хотелската стая. Това беше най-приятното място, където беше попадала последната седмица — египетски памук на леглото, швейцарски шоколадчета под възглавницата и уелска минерална вода в хладилника. Седеше прегърбена на леглото с вдигнати до гърдите крака и ръце, които ги обгръщаха.
В другия край на стаята жена с червена пола и кремав джемпър седеше на кресло с висока облегалка за главата. Вероятно беше на годините на Аби, но много по-здрава: силно тяло с едри крайници, атлетическа розовина на бузите и дълга медноруса коса, която носеше свободно спусната. Осведоми я, че се казва Кони. Не се опитваше да завърже разговор — просто си седеше на стола, гледаше Аби и от време на време свеждаше поглед, за да си поиграе с черния телефон „Блекбъри“ в ръката си.
В ъгъла мъжът с черния вълнен костюм стоеше с кръстосани ръце, облегнат на вратата. Пердетата бяха дръпнати, светлината приглушена с вкус, но той въпреки това носеше слънчеви очила. Нещо издуваше вълненото сако — брутално като тумор. Кони го наричаше Бари.
Остатъците от пилешка салата лежаха върху чинията до нея. Похитителите й поне й бяха разрешили да използва обслужването по стаите. Беше яла от тяхната храна и им каза всичко. Гробницата, ръкописът, стихотворението и Грубер. Мъртвец на име Гай Валерий Максим, намушкан в гърба преди хиляда и седемстотин години; и Майкъл, който скочи от скала и отново се върна. Пропусна само доктор Николич, чието единствено престъпление беше, че им помогна. Когато свърши, изпита усещането, че у нея не е останало нищо.
Някой почука дискретно на вратата и измърмори нещо. Бари вдигна слънчевите си очила на главата и надникна през шпионката. Задоволен от видяното, той отключи и отстъпи три крачки.
Влезе Марк с лист хартия в ръка.
— Току-що добрите германци от Трир пуснаха това по факса. Разпечатка от компютъра на доктор Грубер. Очевидно са твърде възмутени от разкритието, че е работил на черно за издирвани престъпници.
Кутията за бижута лежеше на нощното шкафче. Марк извади огърлицата и я сложи на леглото заедно с факса, после измъкна от сакото си химикалка.
— Покажи ми как става.
Тя се наведе и свърза огърлицата със стихотворението. Оригиналът бе замъглен, а факсът — още по-размазан. Но Аби бе прекарала толкова време в автобуса от Сърбия, вторачена в него, разгадавайки буквите една по една, че сега ги откри много по-лесно. Проследи очертанията на огърлицата върху хартията, заграждайки буквите, след това я махна. Този път можа да види какво е свързала. Започвайки от горния край на монограма, прочете:
— CONSTANTINUS INVICTUS IMP AUG XXI.
Марк я накара да го прочете отново и го записа на празен лист хартия.
— Имам един класик от Оксфорд, който чака на телефона — човекът и преди е работил за нас. Да видим какво ще каже за това.
Аби вдигна очи. Щеше да е нужно нещо повече, за да я накара да се засмее в този момент, но тя успя леко да се усмихне.
— Можеш да си спестиш телефонните разходи. Константин, непобедимият император, Август XXI.
— Какво още?
— Нищо, това е.
— Но това е само неговото име. — Той тръсна глава, за да отметне къдрицата, която беше паднала над очите му. — А двайсет и едно какво означава?