Марк отключи и отвори широко вратата, като същевременно притискаше телефона в ухото си. Намръщи се, когато видя нея.
— Какво има?
— Още ли говориш с професора от Оксфорд?
— Защо?
— Попитай го какво значи това. — Тя му подаде листа, на който беше записала петте думи.
SIGNUM INVICTUS SEPELIVIT SUB SEPULCHRO.
Очите на Марк се ококориха.
— Ще ти звънна по-късно — каза той на човека, с когото говореше. Натисна няколко бутона и притисна апарата отново към ухото си.
Аби изчака, докато той прочете изречението, след това го повтори буква по буква. Опря телефона на рамото си и го притисна с буза, за да може да запише на плота на мивката.
— Благодаря. — Затвори и за миг се вторачи в огледалото на стената.
Над рамото му Аби виждаше пълното объркване, изписано на лицето му: дилемата на атеист, внезапно оказал се лице в лице с божественото.
— Грубият превод гласи: „Непобедимият зарови знака под гроба си“. Моят човек Найджъл казва, че няма да е голямо преувеличение да се каже: Непобедимият — т.е. император Константин — заровил щандарта — т.е. лабарума — под гробницата си.
— Знаем ли къде е тази гробница? — Въпросът зададе Кони, която беше дошла зад Аби и гледаше покрай нея към Марк.
Аби знаеше отговора. Спомни си какво й каза Николич: Когато турците превземат Константинопол, те разрушават мавзолея, който бил черквата „Светите апостоли“ и на нейно място построяват джамия.
— Намира се в Константинопол.
— Истанбул — поправи я Кони. — Константинопол го отнесе преди много години.
— Под една джамия.
— Джамия? — Лицето на Марк доби тревожен вид.
Кони набра нещо на клавиатурата на своя „Блекбъри“ и след по-малко от три секунди знаеше отговора. — Джамията „Фатих“.
— Да вървим.
— А Майкъл? — попита Аби. Спомни си лицето му в двора, страданието, когато се обърна и изчезна през портата. Да го изгуби отново толкова скоро болеше повече, отколкото от куршум.
Обаче Марк не прояви интерес.
— В случая мишената е Драгович. Рано или късно ще хванем Майкъл.
— А аз? — Спомни си какво беше казал в кафенето — след три часа у дома в безопасност и загърбила това лудо препускане. Единственото, което искаше, беше да спи.
— Ти ще дойдеш с нас. — Видя как лицето й се сгърчи и я стрелна с гадна усмивка. — Хайде, залавяй се за работа. Ти ще си примамката.
42.
Константинопол — юни 337 г.
Няма нищо, което да забави човек толкова, колкото заплахата от смърт. Последният месец е най-бавният, който някога съм преживявал. Откакто се върнах от Никомидия, всеки ден следвам една и съща безукоризнена рутина. Ставам късно и си лягам рано. Напредвам с имената от списъка на Урс, като използвам лъжата, че Константин ме е помолил да потърся тяхната подкрепа за синовете му. Ходя в обществените бани, но избягвам разговорите; не стъпвам на форума. Отпратих всички роби, с изключение на моя иконом, и дори той не е претоварен от скромните ми изисквания.
Понякога се питам дали Крисп е прекарал по този начин последната седмица от заточението си в Пула. И се питам кой ли ще дойде за мен.
Последното име в моя списък е Порфирий. Запазих го за края — той представлява неща, за които не искам да мисля. Когато живееш с условна смъртна присъда, трябва да стискаш здраво въображението си.
Денят, в който отивам да се срещна с него, е горещ и задушен: голото слънце бие по града, разярено от загубата на най-любимия си син. Стоя дълго време на прага и вече почти съм готов да си тръгна, когато най-накрая вратата се отваря.
— Тези дни не приемам много посетители — извинява се Порфирий. — Така е по-сигурно.
През една отворена врата успявам да видя поставена в атриума маса, отрупана с чаши и чинии. Нищо не казвам.
— Нали нямаш нищо против да говорим в кабинета? Точно пребоядисвам атриума.
Поглеждам назад към атриума — не бях видял никакви следи от бояджии. Единственото, което виждам, е вратата — безшумно затворена от невидима ръка.
Води ме към кабинета. Писалището е отрупано с листове, планове и чертежи на нещо, което прилича на храм. Един роб ни донася вино. Взимам чашата, но не отпивам.
— Константин ме помоли да дойда. — Изречението вече е толкова добре репетирано, че почти съм забравил, че е лъжа. Порфирий не е толкова наивен.