— Чух, че Август се… — изтънчена пауза — … е разболял.
— Последния път, когато го видях, беше жив. — Това е чиста истина. — Но той е стар човек и е загрижен за бъдещето на империята.
— Да няма списък с размирници, заради които се тревожи? — Той вдига ръка, за да не отговарям, и изстрелва имената на половин дузина от мъжете, които съм посетил през последните две седмици.
— Щом знаеш с кого съм се срещал, вероятно знаеш и какво съм казал.
— Вероятно.
— Сега не е време за разногласия. Когото Константин посочи за наследник — или наследници — ще има нужда от мирна единна империя. Хората, които го подкрепят, няма от какво да се страхуват.
Хитър поглед.
— Предложение ли ми правиш?
— Предавам съобщение. — Разтварям ръце в знак на невинност — или на безсилие. Без гаранции.
— Смятай го за предадено. — Той взима писалка от бюрото и започва да я върти из пръстите си. — Забравяш нещо — аз прекарах десет години в изгнание, защото написах стихотворение, което обиди Константин. Нямам желание да се връщам там.
Оставя писалката. Ръката му трепери и се блъска в месинговата лампа, която затиска единия край на ръкопис. Лампата пада на пода, свитъкът се навива и се дръпва като завеса, за да открие рисунките отдолу. Взирам се в тях.
Възвишение на фронтона на храм или мавзолей — триъгълна фасада с венец по средата. А във венеца — монограм: наклонен кръст, чийто връх завършва с примка.
— Плановете за моята гробница — обяснява Порфирий. — Наел съм архитект да работи по тях.
— Скоро ли очакваш да ти дотрябва?
— Добре е да бъдеш подготвен. Нашето поколение — ти, аз, самият Август — времето ни изтича. Трябва да се замислиш за своята.
— Моята вече е построена. — Изкопана е в склоновете на долината зад вилата ми в Мизия, заобиколена от кипариси и лаврови дървета. Самотно място. Чудя се дали ще я видя.
Правя се, че разглеждам плановете.
— Интересен избор на украса.
Лицето му, обикновено толкова живо, сега е необичайно неподвижно.
— Днес всеки си окача Константиновия монограм на гробницата. Исках нещо различно, но все пак да посочва вярата ми. Спомних си го от огърлицата, която ми показа. А е и начин да почета моя стар приятел Александър.
Той навива плановете и ги пъхва в ракла до стената.
— Както и да е, благодаря ти, че се отби.
Готвя се да си тръгна, когато виковете нахлуват от улицата през високия прозорец на задната стена. Шумът е като от бунт. Миг по-късно един роб влетява толкова объркан, че чак ломоти:
— Казват, че Август бил мъртъв.
Порфирий приема новината спокойно. Никой от нас не изглежда изненадан.
— Нещата ще започнат да се променят.
— Внимавай — напомням му аз. — Неприятно ще е гробницата да ти дотрябва, преди да е готова.
На следващия ден трупът на Константин е изложен в голямата зала на двореца. Опашката от опечалени се простира на миля надолу по главния булевард под просналата се през средата на форума сянка на Константиновата колона. Сенатори се редят до кръчмари, актриси до свещеници, всяко лице — късче от мозайката на всеобщата скръб. Трогателно е, мисля си, те наистина са обичали своя Август. Той им построи град. Държеше житниците пълни, пазарите пращящи от стока и варварите отвъд границата. Позволи им да се молят в храмове и черкви — според желанието си и бога, който им говори. А сега светът се разтриса.
Опашката минава недалеко от моята къща: чувам я през прозорците, седнал в градината или легнал на леглото си през горещите нощи. Два дена стоя заключен у дома и чакам тълпите да намалеят. На третия не мога да устоя. Обличам тогата, сресвам косата си и се присъединявам към опечалените. Отнема ми часове да се изкача стъпка по стъпка нагоре по булеварда и през Августеума, където статуите на обожествените императори чакат, за да поздравят новия си другар. Дълго преди да стигна там, краката започват да ме болят и усещам гърба си сякаш някой е насипал разпалени въглени вътре. Тялото ми е мокро от пот. На два-три пъти съм на косъм да се измъкна и да хукна обратно за дома. Дори когато стигам дворцовата порта, трябва да чакам още два часа.
Най-сетне съм там. В залата трябва да има поне две хиляди души, но почти не вдигат шум. Опашката бавно влачи крака, описвайки голяма примка. От едната страна на залата има място, където хората са оставили своите жертвоприношения: амулети и скъпоценности, монети и медальони, късове керемиди и камък, с надраскани по тях молитви. На много от тях се вижда монограмът ХР. Това погребални приношения ли са, или жертвоприношения на бог?