Последните няколко метра са най-дългите от всички досега. Жегата в залата и всички тези тела в горещата лятна вечер направо ме вцепеняват: трябва да се преборя с това. Сега е последният път, когато ще го видя. Искам да запомня мига.
Редицата напредва сантиметър по сантиметър. Неочаквано ето го и него, положен на златна носилка на върха на плинт от три части. Клони от кипариси покриват пода наоколо. На мангали горят благовония, пламъци на свещи трепкат по златните свещници. Бялата дреха, която носеше за кръщението си, я няма, сменена с емблемите на императорската власт. Пурпурната роба, обсипана с диаманти и злато, които тракаха като броня, когато крачеше; златната диадема, инкрустирана с перли; червените ботуши с бомбета, излъскани до меко на местата, където хората са коленичили, за да ги целунат. Покровът под него е украсен с неговия монограм, но навсякъде около него са изтъкани легендарни сцени. А най-отгоре златният лабарум на своята дръжка — всепобеждаващият щандарт.
Втренчвам се в лицето му. Балсамираната кожа е сива и изкуствена; изглежда балсаматорите едва доловимо са изменили лицето му, така че да не прилича напълно на човека, който е бил. Човекът, когото обичах до разрушение; човекът, чието последно желание не можах да изпълня.
Една муха избръмчава покрай мен и каца на Константиновия нос. Робът, който седи на стол до носилката, махва с щраусово перо, за да я пропъди. Той привлича погледа ми, променя фокуса ми. Внезапно виждам трупа такъв, какъвто наистина е.
Восъчна кукла.
Сълзите, които напираха в очите ми, са изчезнали. Чувствам се като глупак. Разбира се, че няма да изложат истинския труп. Той умря преди месец: дори на най-добрия балсаматор ще му е трудно да го запази свеж. А в тази горещина… Сега, когато го виждам, се чувствам неловко, че съм се оставил да бъда излъган. Забелязвам къде слънцето е размекнало една от бузите, карайки я да се измести, сякаш е получил удар. Перуката, която са използвали, е леко изкривена.
Сега е такъв. Човекът, който живя и диша — човекът, когото познавах — го няма. Всичко, което хората ще запомнят днес, е една статуя.
Тълпата зад мен нараства и ме подбутва напред. Прошепвам молитва за Константин — моя приятел, а не това безкръвно чучело — и позволявам на други да заемат мястото ми. Отчаяно искам да изляза. Бързам към вратата, към дългата аркада, която води навън в града. Наоколо се въртят опечалени и разговарят тихо; дворцови служители раздават топла храна на онези, които са чакали.
Но сред тълпата има и друго. Проблясък, интуиция, тежестта на поглед. Някой ме наблюдава.
Очите ни се срещат; той се обръща, преструвайки се, че не ме е видял. Но аз няма да го оставя да избяга. Провирам се през тълпата. Тя става по-гъста, когато наближавам портата — едва не го изгубвам от поглед — обаче тогава успявам да премина и навън има място за движение. Без бастун той накуцва, прегърбена фигура със синьо наметало и вдигната качулка въпреки жегата. Нужни са ми двайсет крачки, за да го настигна. Знае, че не може да ме надбяга. Чува ме, че приближавам, спира и се обръща.
Качулката се плъзга назад. Изпод нея се показва Астерий Софиста.
— Какво правиш? — питам го аз.
— Отдавам почит на Август. — Започва да се стъмва; вдлъбнатините по лицето му са черни като мастило, сякаш гравирало всяка горчива бръчка. — Той беше най-великият християнин след Христос.
— Сигурно ти е трудно сега, когато всичко свърши.
— Може да е свършило за теб. За нас това е само началото.
Обзема ме усещането за неотложност.
— Разкажи ми за Симах. Разкажи ми за Александър.
— Какво има да се разказва? И двамата са мъртви.
— Тогава ми разкажи за Евсевий. Какво се случи в онази тъмница по време на гоненията? Боли ли, че си поел вината за неговото предателство? Да го гледаш как се издига в йерархията на вашата религия, как става любимец на императора, докато на теб ти е забранено да прекрачваш прага на черква?
Отбелязвам точка. Болка изкривява лицето му.
— Александър е знаел — продължавам аз. — Симах е знаел. Но не са били единствените. Знае и друг, който е готов да свидетелства. — Пристъпвам, заставам точно пред него и стискам чуканчето на ръката му. — Още ли мислиш, че за теб е начало?