— Нямаш представа какви ги говориш.
— Нямам ли?
Той се колебае, после взима решение.
— Върви с мен.
Процесията на опечалените е дълга както винаги. Ние си пробиваме път покрай тях надолу по улицата и се вмъкваме в градините до Хиподрума. Над нас последната слънчева светлина проблясва върху колесницата с четири коня, която увенчава северния край.
Астерий ме поглежда лукаво.
— Никога не съм се притеснявал за гоненията. Евсевий — да, но той е предразположен към панически пристъпи. Преди всичко заради това успяха да го пипнат.
— Пипнали са го?
— В затвора.
Искреността му ме смайва.
— Значи е истина?
— Че Евсевий предаде семейство християни, което беше екзекутирано, и аз поех вината, за да го защитя? — Той вдига рамене, без да го е грижа за въздействието на думите му. — Александър никога нямаше да успее да го докаже. Един бърборещ епископ, който се осланя на доказателствата на прословут гонител? Само щеше да пожертва малкото доверие, с което се ползваше. Можеш ли да си представиш, ако се беше появил на епископското събрание със Симах за опашка? Евсевий щеше да спечели без гласуване. Което сега бездруго ще стане.
През последния месец живях в истински ковчег. Честността на Астерий е подобна на буря, която отнася капака на грижливо ограниченото ми съществуване. Обзема ме опасно въодушевление.
— Обаче Евсевий все пак е убил Александър. А след това и Симах, който можел да потвърди историята.
Астерий ми отправя гневен поглед.
— Искаш ли да знаеш защо убихме Симах? Мога да ти кажа. През седмицата, преди да умре, той ходи два пъти в двореца. Искал да говори с Август, а когато му отказали, се разстроил. Казал някои неща, които щеше да е по-безопасно да запази за себе си.
— За Евсевий? — Обаче знам, че това не е истина. — Че е знаел истината за смъртта на Крисп?
— Бих се пазил да произнасям това име на глас. — Астерий оглежда градината. Семейства се разхождат между дърветата и разговарят с приглушени гласове. — Сега Константин може да е восъчна фигура, но неговите синове не по-малко от него не искат да им бъде припомняно. Може би дори повече.
— И затова ли убихте Симах?
Астерий се спира в основата на една от статуите — великия олимпийски колесничар Скорпий, застанал разкрачен и с камшик, провесен през рамото. Той се обръща. Очите му горят със злобно наслаждение.
— В Александровата кутия с тайни Симах откри нещо, което беше крито в продължение на десет години. Нещо, което дори самият Август не е знаел.
Той ми подхвърля стръв. А аз дори нямам сили да захапя.
— Какво?
— Знаеш ли какво се е случило с Крисп? — Той ме прегръща през рамо с престорено съчувствие. От докосването му потрепервам. — Разбира се, че знаеш. А след това горката Фауста в нейната баня. Обаче задавал ли си си някога въпроса, докато надзираваше децимацията на императорското семейство, защо го е направила?
Усещам някаква тежест в гърдите си, сякаш около тях е стегнато въже.
— Искала е синовете й да наследят трона — отговарям аз.
— Разбира се, че е искала. Но кой е напъхал тази идея в главата на Фауста? Кой й е помогнал да подправи документите? Кой откри християни сред стражите, които бяха готови да излъжат, че били включени в уж заговора на Крисп, и после да умрат мъченически заради това?
— Кой? — Не мога да дишам, затова го прошепвам.
Може би е заради късогледство, но Астерий има навика да стои по-близо до теб, отколкото е приятно. Почти мога да усетя как гневът кипи у него. Главата му е наклонена назад като на птица, докато ме чака да осъзная…
— Ти?
Отвратителна усмивка се плъзга по лицето му.
— Крисп не можеше да понася Евсевий. Три месеца след Никея той уреди Евсевий да бъде заточен в Трир. Знаехме, че докато Крисп е жив, на Евсевий никога няма да бъде разрешено да се върне и че ако Константин го провъзгласи за Август, може да се окаже завинаги.
— Ние?
— Евсевий и аз. Добре де, повече аз. Евсевий беше на хиляди мили далеч. Обаче аз имах съюзник в двореца.
Фауста? Не мисля така — заради онова, което каза. Трябва да има някой друг. Въпросът ме измъчва; не искам да позволя на Астерий да диктува условията на нашия разговор. И ми просветва. Спомням си носилката, която видях, излизайки от църковната служба на Евсевий, гордия паун, избродиран на моравите завеси. Той е изключителен човек и го чака блестящо бъдеще. Спомням си браздите от пудра върху сбръчканото й лице, късно през нощта сребърни косми върху златна четка. Знаеше ли, че Август някога обмисляше да ме омъжи за теб?