— Сестрата на Константин. Константиана. — Усмивката му става по-широка. Той се държи покровителствено с мен. — Тя винаги е била по-добра християнка от брат си. Положи толкова усилия, за да прости на Константин. Щеше да му прости за екзекуцията на съпруга си Лициний, но убийството на малкото й момче беше прекалено. Тя имаше нужда от отмъщение: съпруг за съпруг, дете за дете.
— И ти я окуражи?
— Евсевий беше неин капелан. Неин духовен ръководител. Когато Крисп го заточи, Константиана се обърна към мен. Разбрах как можем да постигнем нашите цели.
— Това ли е проповядвал вашият бог? Смятах, че е проповядвал мир и милосърдие.
— Понякога трябва да вършим ужасни неща, за да осъществим волята Божия.
Може да звучи като повърхностно или напразно оправдание. Но болката зад тези слова е огромна, дълбока рана, която е оставила белег до костта. Ръцете му треперят в празните ръкави. За много кратък миг разбирам — дори не е мисъл, а по-скоро усещане — защо заслужава съчувствие за онова, което е изстрадал.
Но не и за онова, което е сторил.
— Убил си Крисп, за да върнеш Евсевий?
— Ти уби Крисп — отвръща той. — Ти и Константин. Аз само… — Той вдига ръце, оголвайки покритите с белези чуканчета. — … използвах някои връзки.
— Защо ми го казваш?
— Защото исках да научиш. Това е собствената ти история, а не си я знаел. Ти изигра ролята си като куче на каишка.
Разбирам защо ме доведе на това публично място. Ако бяхме сами, вече да съм го убил.
— А ако те разоблича?
— Няма да има значение. Синовете на Фауста току-що наследиха империята, което нямаше да се случи, ако Крисп беше поел властта. Ако отидеш при тях, смяташ ли, че ще накажат жената, която ги е качила на трона? — Той изправя глава, сякаш току-що му е хрумнало нещо. — Ако толкова искат справедливост, винаги могат да екзекутират човека, който уби Крисп.
Не реагирам, виждам какво ме чака. Онова, което трябва да направя, е да избягам от миналото.
— И всичко това заради случилото се в Никея? Защото Крисп ви накара да предпочетете една форма на думите вместо друга?
— Една форма на думите? — повтаря той като ехо. — Ние описвахме Бог. Смяташ ли, че можехме да си позволим да сбъркаме? — Той тръгва отново покрай черните порти на Хиподрума. — Вината е на Константин. Преди десет или двайсет години Арий щеше да е глас сред многото. Можеше да напише каквото си иска, а всичко, което враговете му биха могли да направят, бе да пишат срещу него. Можехме да решим въпроса чрез спорове. Но Константин искаше нещо окончателно, нещо също толкова абсолютно като неговата власт. Той ни принуди да изберем.
Прави пауза и ме поглежда. Поне веднъж на лицето му няма лукавство. Иска да го разбера.
— Какво друго можехме да направим?
Отчаяно искам да съм далеч, да се промъкна в пещерата си и да ближа раните, които Астерий нанесе по цялото ми същество. Но трябва да стигна докрай.
— Каза, че Симах е умрял, защото е научил истината за Крисп. Кой го уби?
— Константиана изпрати един от своите хора. Каза му да го направи да прилича на самоубийство.
Никакво усукване, нито дори следа от вина. Това е проблемът на хората, които прекарват твърде много време в мисли за бог. Накрая забравят какво струва смъртният живот. Може би това се е случило и с Константин.
— А Александър? Сигурно е било два пъти по-сладко. Отмъщение срещу врага ти от Никея и прикриване на доказателствата за убийството, извършено от теб.
Той наистина се засмива.
— Знаеш ли кое е най-странното? — Навежда се толкова близо до мен, че туниката му се трие в моята. — Нямам представа кой е убил Александър.
Наслаждава се на изненадата ми.
— Евсевий не го е направил, макар че би го извършил, стига да му се удадеше възможност. Аз също не съм. Първо си помислих, че може Константин да го е заповядал, за да погребе онова, което Александър беше научил, но не го смятам за вероятно. — Вдига рамене. — Трябва да е бил Аврелий Симах — в края на краищата кутията с документи беше у него. Каква ирония, нали? Поне човек може да се утешава с мисълта, че справедливостта възтържествува.