Последното е толкова тихо, че едва успявам да го чуя.
— Закъсняла с трийсет години.
Гледам го с мъртви очи — съсухреното му тяло, препълнено с горчивина и омраза. Как може да проповядва религия на любовта и мира?
— Защо го направи? — питам го аз. — При гоненията да поемеш вината на Евсевий за предаването на християни?
Той опира двете чуканчета и те се галят едно друго.
— Симах ми стори това. Щеше да ме убие. Евсевий ги предаде, за да спаси живота ми. — В гласа му се появява отчаяна острота. — Той се жертва, за да ме спаси.
— А ти пожертва мен.
43.
Истанбул, Турция — днес
— Влез сама. Огледай се, направи снимки, след това се върни.
Аби седеше на задната седалка в жълто такси на оживена търговска улица в северозападния район на Истанбул. Таксито беше истинско; шофираше Бари, който още беше със слънчеви очила, но сега носеше кожено яке и златна верижка на врата. Марк седеше в срещуположната пътническа седалка и сочеше надолу по улицата, където сякаш безбройните кубета на джамията „Фатих“ се изсипваха едно връз друго като струите на водопад и накрая преливаха във високата фасада с каменна порта.
— И не се опитвай да избягаш — обади се Бари от предната седалка. — Не си напълно сама.
Дванайсет часа по-рано бяха кацнали в Истанбул. Аби беше приключила с автобусите, наетите коли и откраднатите паспорти: сега, когато Марк командваше, един самолет без опознавателни знаци ги бе закарал от сплитското летище право на „Ататюрк“. Група мъже със сурови лица ги посрещна и преведе през частен изход покрай паспортния контрол и граничната служба.
— Тукашното правителство няма търпение да пипне Драгович — обясни Марк, докато пътуваха от летището. — Преди три години го бяха вкарали в затвора, той избяга — голяма излагация. А и никак не им харесва онова, което е причинил на мюсюлманите в Босна. Дават ни всичко, което могат.
Аби слезе от колата, разигра театър с даването на банкнота от десет лири на Бари, след което закрачи към джамията. Вече беше идвала в Истанбул — за една конференция на Международния криминален съд в Хага. Но това беше през лятото и градът пращеше от туристи, а из нагорещения въздух се носеше прахоляк. Сега, в късната есен, градът й се стори някак смален и охладен. Имаше повече въздух; разстоянията между сградите изглеждаха по-големи. Шумът на корабите в Босфора звучеше неестествено силно.
Туристите се бяха върнали у дома, но улицата пак беше оживена от местни, които пазаруваха или отиваха в джамията да се помолят. На ъгъла стоеше бял полицейски микробус; двама полицаи с автомати през врата вървяха надолу по улицата и си бъбреха. Аби се запита дали това е нормално.
Като част от прикритието, Марк й беше дал пътеводител. Отвори на нужната страница и прочете кратката статия за джамията „Фатих“. Научи, че фатих означава завоевател. През 1453 г., когато завладял Константинопол, султан Мехмед Завоевателя съборил старата черква на дванайсетте свети апостоли и върху нейните основи на най-високата част на най-високия градски хълм издигнал своя мавзолей. Триста години по-късно земетресение разрушава неговата джамия; наследникът му я построил наново в стил, който пътеводителят наричаше отомански барок.
Аби мина през портата и се озова в широка открита градина с квадратни морави и голи дървета. Джамията се издигаше в средата, сякаш обсадена от тях. Метална ограда опасваше основите й; скелета се катереха по външните й стени. Аби потърси някаква следа от римската сграда, която някога се е издигала тук, но не можа да види нищо. Запита се за пореден път как е възможно съкровище като лабарума да остане скрито през всички тези векове на обновяване, разкопки, събаряне и построяване наново. Все някой е забелязал нещо. А може би реликвата лежи затрупана под отломките на хиляда и повече години.
Марк й беше дал фотоапарат. Тя направи снимки — няколко общи плана, няколко недотам туристически подробности като врати, дренажни и водосточни тръби. Нека изглежда, все едно те интересува архитектурата, беше й казал Марк. Не го прави явно. Тази част не беше трудна.
Тя не влезе в джамията: вярващите се молеха. Заобиколи отзад. Тази част беше гробище: ниски гробове, заобиколени от огради от ковано желязо; колони, които някога са подпирали балдахини, сега бяха отрязани на височина до коленете. А отвъд тях се издигаше осмоъгълен мавзолей с купол и макар много по-голям от останалите гробници, изглеждаше смален от джамията.