— Историчка ли си?
— Адвокат. Когато се ровиш в планини от стари документи да търсиш доказателства, ставаш много добър в издирванията. А доколкото знае Драгович, от мен се очаква да търся начин да се промъкна под джамията. Може би дори ще намеря нещо.
Марк започна да почуква по екрана на телефона си. Аби се запита дали при него това не замества мисленето.
— Съгласен.
Дворецът се издигаше в източния край на полуострова и граничеше единствено с морето. Не дворец в монолитния западен стил като Бленхайм или Версай — здрави паметници на властта. Това беше източен дворец: сложен организъм, който е растял и се е разпростирал в течение на векове, място със сенчести дворове и тихи ъгълчета, където любовници и заговорници можеха на скрито да съзаклятничат.
По-голямата част от парцела беше парк: широки пътеки се виеха между дъбове и брястове, а сред дърветата проблясваше морето. Аби влезе през портата, опитвайки се да забрави сянката с очертанията на Кони, която я следваше. Мина край „Света Ирина“ — една от най-старите черкви в Истанбул — и около стария двор, където класически колони и портици още държаха фронта срещу заобикалящите ги минарета. Макар и след две хиляди години нямаше нищо музейно в гръко-римската архитектура.
Беше се обадила предварително от взетия назаем телефон на Марк — просто искаше да го накара да се поизпоти. Мъжът на приемната я преведе до библиотеката в задната част на сградата — дълго помещение, чиито високи прозорци гледаха през градината към заострените кули на главната дворцова стена. Библиотекарят говореше перфектно английски, а усмивката му не беше по-малко впечатляваща: за нула време на дъбовата масичка до нея се беше появила купчинка книги и списания. Аби се залови да чете.
От Оксфордския речник на Византия научи, че първата постройка на мястото, където сега се издигаше джамията, била кръгъл мавзолей, построен от Константин за него самия. Синът му Констанций добавил черква с формата на кръст; до 1028 г., когато мястото свършва, погребвали там императорите.
Статията даваше и списък с препратки към литература за допълнителна информация, включително съвременно описание на мавзолея от епископ Евсевий — биографа на Константин.
„Той издигна гробницата до неподозирани висоти и я направи да блести с камъни различни и от всякакъв вид, облицовайки я от земята до покрива. По нея проблясваше и много злато, така че когато отразяваше слънчевите лъчи, изпращаше смайващи светлини на онези, които гледаха отдалече.“
Звучеше така, сякаш това е място, където можеш да съхраняваш най-големите си ценности. Аби прочете и по-късни, не толкова емоционални историци, плъзгайки се по страници с доводи и контрадоводи, теории и предположения. Изглежда никой не беше успял да добави нещо по-определено за Константиновия мавзолей от Евсевий — а сега, когато върху него стърчеше джамия, никой нямаше да може да промени това.
На дъното на купчината лежеше оръфан брой на Оксфордското археологическо списание от 2002 г. То споменаваше „тайнствени и накратко докладвани разкопки“, проведени през 40-те години на XX век, които попадат на следи от византийска зидария и резервоар с колони под джамийския двор. В него се отбелязва, че михрабът в джамията, свещената ниша, която насочва богомолците към Мека, не е центриран върху стените й. В нова сграда, издигната върху стари основи, често се наблюдават аномалии и асиметрии в архитектурата, твърдяха авторите: когато погледнеш нещата, които не се връзват, можеш да предположиш какво лежи отдолу.
Това раздвижи нещо в паметта на Аби, една тревожна асиметрия в собствените й мисли. То се завъртя из главата й, но тя не можа да се сети. Вместо това продължи да чете.
„По време на разкопките през 1950 г., директорът на гробниците докладва откриването на подземна византийска зала с криволинейни стени, до която се стига по тунел от мазето на мавзолея на Мехмед Завоевателя — приблизително под михраба на днешната джамия.“
Тя се вторачи в текста: главата й се замая. Почувства, че трепери, докато четеше последното изречение от заключението.
„Изглежда, че най-накрая беше преоткрита втората по големина черква в Константинопол — гробница на византийските императори.“
Отиде при библиотекаря и пусна най-съблазнителната си усмивка.
— В Истанбул още ли има директор на гробниците?