Той кимна.
— Тази служба е част от Генералната дирекция за паметници и музеи.
— Къде мога да го намеря?
Той я изгледа изненадано.
— Тук, в тази сграда. Службата е на горния етаж. Ако искате, мога да звънна от ваше име.
Аби се поколеба, после кимна.
Библиотекарят вдигна слушалката и поговори кратко.
— Един момент.
Минутка по-късно тя чу тракане на високи токчета по дървения под. Вратата се отвори и влезе висока, смайващо красива жена в елегантна черна рокля. Устните, маникюрът и обувките й бяха яркочервени. Очите й бяха с блестящи зеленикавосини сенки. Аби отдавна не се беше чувствала толкова безцветна — позор за женствеността.
— Доктор Ясмин Ипек — представи се жената сама. А когато видя съмнението по лицето на Аби, добави: — Аз съм директорката на гробниците.
Трудно беше да си представиш тази жена да се промъква из влажни древни дупки под земята.
— Разбрах, че се интересувате от гробницата на Константин Велики? — Тя се усмихна. — Имам много гробници в моята дирекция. За съжаление от векове неговата е изгубена.
Аби посочи статията и цитира последното изречение.
— Тук пише, че има византийско помещение точно под най-святото място на джамията.
Доктор Ипек кимна.
— Четох за тези разкопки. Един от директорите на този музей, професор Фиратли, ги проведе след войната. Ако влезете в криптата под мавзолея на Мехмед, още може да видите дървените табла, които са сложили, за да затворят прохода.
— Някога отварян ли е?
— Не, никога.
— А през 40-те години? Знаете ли дали са намерили нещо там долу? Някаква реликва или артефакт?
Доктор Ипек присви очи.
— В докладите нищо не пише.
— Възможно ли е да се отвори тази зала?
Аби забеляза как топлотата се изпарява от лицето на доктор Ипек; дискретен поглед към сребърния часовник на китката й.
— Затворена е по структурни причини. Залата е точно под стената на джамията, а тук се случват земетресения. Трябва да се обърнете пряко към министъра за разрешение.
Тя видя разочарованието на Аби и леко омекна.
— Мислите си, че там долу ще откриете саркофага на Константин?
— Нещо подобно.
— Понякога и аз се чудя. Обаче професор Фиратли беше учен. Ако беше открил нещо, щеше да го съобщи.
Тя се усмихна.
— Горкият Константин. Трябвало е да се придържа към първоначалния си план и да бъде погребан в Рим. Там гробницата му щеше да оцелее и днес той щеше да лежи на сигурно място някъде из Ватиканския музей.
Аби примигна.
— Какво искате да кажете?
— Константин невинаги е имал намерение да бъде погребан в Константинопол. Не и докато е бил млад. Вдига мавзолей в Рим, който още стои — наричат го Тор Пинятара. Когато променя плановете си, погребва там майка си Елена. Във Ватиканския музей още може да се види нейният саркофаг.
Тя продължи да говори нещо за бойни сцени, скулптури и порфир. Аби не слушаше. Мозъкът й работеше на пълни обороти, опитвайки се да подреди всички имена и дати, които беше чула през последните дни.
CONSTANTINUS INVICTUS IMP AUG XXI.
XXI. Двайсет и едно вероятно означава двайсет и първата година от управлението на Константин, което ще датира стихотворението в 326 или 327 г. Каквото и да значи това.
— Кога Константин променя решението си къде да бъде погребан?
— Майка му умира през 328 година. Доколкото можем да кажем, той не започва да строи мавзолея си в Константинопол, докато не наближава смъртта му. Умира девет години по-късно.
Устата на Аби беше пресъхнала. Знаеше, че трябва да изведе това докрай. Много бавно тя каза:
— Значи, ако някой пише за Константиновата гробница през 326 година…
Директорката на гробниците довърши изречението вместо нея:
— … почти сигурно има предвид мавзолея в Рим.
— И вие казахте, че още съществува.
— В покрайнините на Рим. Сега е само руина. — Ясмин Ипек се усмихна. — Ако се интересувате от подземни пасажи — това е само място за вас. Издига се над катакомбата на светците Марцел и Петър.
— Извинете ме.
Аби изхвърча от библиотеката. Кони чакаше в коридора, като се преструваше, че оглежда някакви отомански вази. Видя я, че идва, и се премести, за да може да й отреже пътя, но Аби не се опитваше да мине покрай нея.
— Сбъркали сме мястото.