44.
Константинопол — юни 337 г.
Седя сам в кабинета и драскам по пергамента. Събудих се преди съмване и не можах да заспя отново; усещам стягане в гърдите, което ми пречи да дишам, сякаш нещо се бори да излезе от сърцето ми. Точно когато започвам да се унасям, семейството лястовички, които са си направили дом под керемидите на моята колонада, започнаха да хранят малките си и отново ме събудиха.
Впримчен съм в кошмар и има само един начин, по който той може да свърши. Снощи за половин час Астерий разби толкова неща, в които вярвах. Сега съм погребан под развалините на моето собствено хранилище на архивите, опитвайки се да задържа парченца, които се разпадат в ръцете ми.
Целият град е като замаян. Баните и тържищата са затворени, портите на Хиподрума са заключени с верига. От кабинета си чувам хората да обикалят улиците, оплаквайки и плачейки, сякаш са изгубили собствените си деца. Това продължава две седмици, но довечера ще свърши. Дотогава трупът на Константин ще бъде положен в големия порфирен саркофаг, който го очаква в неговия мавзолей и ще заеме мястото си сред дванайсетте Христови апостоли. Не мога да си представя какво ще кажат, когато разберат кой е новият им другар във вечността.
Днес се свършва. Седя тук в бялата си тога, косата ми е измита, а ботушите лъснати за погребението. Констанций, вторият син на Константин, е пристигнал от Антиохия. Като се има предвид бързината, с която пристигна, хората по целия път от Мала Азия вероятно ядат конско месо. Недоволството, което тревожеше Флавий Урс, не кристализира в никакви открити демонстрации. Ще ми се да мисля, че и аз имам своя дял за това, но смятам, че по-скоро причината е в липсата на алтернатива.
Няма значение. Днес ще крача след ковчега като пленен варварски племенен вожд, който показва своето покорство. Утре сутринта, ако Урс си удържи на думата, вече ще бъда в кола на път за Мизия.
Стигнал съм почти до края на моя хартиен свитък — онзи, който започнах преди два месеца в библиотеката. Прочитам списъка от имена, който съставих тогава. Евсевий Никомидийски, Аврелий Симах, Астерий Софиста, Порфирий. Всеки от тях може да е убил Александър или да е поръчал убийството му, но като се вземе предвид всичко, което са направили, предполагам, че това едва ли ще помръдне блюдата на везната.
В този град не всички убийства са престъпление. И не всички престъпници са виновни.
На последните няколко сантиметра папирус преписвам стихотворението, което намерих в Хранилището на архивите. Може би няма нищо общо със смъртта на Александър, но неговото изплъзващо се значение ме преследва.
За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите…
През последните десет години се промъквам между мъртвите със сведени очи, опитвайки се да не виждам призраците, които ме заобикалят. Но не стигнах до живите.
Докато преписвам стихотворението, забелязвам нещо ново. Всяко изречение е еднакво дълго — не почти или приблизително, а точно — а осемте реда са разположени така, че образуват съвършен квадрат.
Не зная защо не го забелязах по-рано. Блъскам се над това, питайки се какво означава. Който и да го е написал, е положил грижи, за да го постигне. Само написването на изреченията така, че да бъдат с еднаква дължина, е изисквало огромно творческо усилие.
Гледам го втренчено. До едно време не го виждам, но в следващия то вече е там — сякаш някой бог ми го е прошепнал в ухото. Втурвам се към чекмеджето и изваждам огърлицата, която намерих в библиотеката край трупа на Александър. Златен квадрат с монограм в средата. Толкова сходен с този на Константин, но едва доловимо по-различен.
Слагам я върху листа със стихотворението, което открих в Scrinia Memoriae. Тя пасва точно върху му — квадратът от текст и квадратът от злато имат съвършено еднакви размери.
Порфирий беше поет. Когато го попитах защо е бил заточен, ми отговори: „едно стихотворение и една грешка“.
Порфирий имаше същия необичаен монограм на гробницата от чертежа.
Порфирий е бил в библиотеката онзи ден.
Тогата е тържествена одежда, не е направена за тичане. Няколко пъти едва не ме препъва; веднъж почти напълно се разгърна. Трудно е да си пробивам път през тълпите, които вече са се събрали, за да гледат погребението. Това ще бъде най-голямото театрално представление в кратката история на града. Няколкостотинте метра до вилата на Порфирий ми отнемат почти половин час. Пред двореца процесията вероятно вече се подрежда.