Порфирий го няма. Дори не си е направил труда да залости вратата — може би не очаква да се върне. Над жилището виси тишината на запустението, сякаш неговият собственик неочаквано е умрял и още не е намерен. Цялата къща е празна — няма дори и един роб, макар нищо да не е опаковано или прибрано. Дългата маса, която видях преди, все още си стои в атриума, покрита с чинии и купи, готови за сервиране. Отивам в кабинета му и ровя по лавиците за плановете на неговия мавзолей. Неприятно ще е гробницата да ти потрябва, преди да е готова. Разгъвам ги на писалището. Името Рим е написано в горния ляв ъгъл — вероятно иска да бъде погребан в Рим.
Чертежите са три. Първият показва фасадата със странния монограм, подобен на лабарум, който изпълва центъра на фронтона. Третият показва нишата в дъното на гробницата, където ще бъдат положени останките му. Върху стената е нарисувана каменна плоча, а на нея ясно са изписани — за да не сбъркат каменоделците — два реда поезия.
За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите.
Слънцето гори отвъд сянката…
Историята е достатъчно ясна. Порфирий е научил, че Александър е открил стихотворението му, и го нападнал в библиотеката. В борбата Александър е откъснал златната огърлица на Порфирий: тя се е плъзнала под стелажа с книги и той не е имал време да я вземе. Може би и Симах е бил там. Това обяснява как кутията за писма на Александър се оказа у него. Задържал я е, но по-късно се е изплашил. Опитал се е да уреди връщането й, но го е сторил толкова неумело, че е бил заловен.
Защо Порфирий е бил загрижен за стихотворението? Може би се е притеснил заради загатванията за Крисп? Едва ли си заслужава да убиеш човек заради това. Все пак Порфирий вече веднъж е бил заточаван: много е възможно да е изпитвал ужас, че ще му се наложи отново да изстрада същото.
Изваждам стихотворението и отново слагам огърлицата върху него, надявайки се да видя нещо, което по-рано съм пропуснал.
В златото има пет червени мъниста, оформящи краищата и центъра на кръст. През стъклото отдолу се виждат части от думи. Притискам нокътя на палеца си в папируса, за да ги подчертая, след това вдигам огърлицата да видя какво съм открил.
SIGNUM INVICTUS SPELIVIT SUB SEPULCHRO.
Непобедимият зарови знака под гроба си.
Не знам какво означава това, но трябва да тръгвам за погребението.
Слънцето показва пладне; процесията сигурно вече е тръгнала. Ако Флавий Урс наблюдава, е забелязал, че не съм заел мястото си, и може би вече го е споменал на някой от своите помощници. За мен е твърде късно. Обаче от двореца до мавзолея са почти две мили: ще отнеме най-малко час, за да стигнат дотам. Свървам по страничен пасаж, далеч от маршрута на церемонията, и поемам по широк и празен булевард, който се простира на север. В далечината чувам виковете на тълпата — като шума на морето, странно приглушен в безветрен ден. Всеки мъж, жена и дете от града сигурно е там. Изминавам цяла миля и единственото живо същество, което виждам, е котка, свита на прага на една къща. Прозорците са затворени с капаци, а магазините с кепенци. Сякаш съм единственият останал жив на света.
Илюзията се разпръсква, когато наближавам мавзолея. Виждам медния му купол да проблясва над останалите покриви, златните решетки в арките под него. Нервни войници пазят уличните ъгли на двойки и тройки. Ще мине известно време, преди погребалната процесия да стигне до тук, но опечалените вече са се събрали в плътни редици зад дървените прегради, които са поставени по протежение на маршрута.
Пътят завършва в стена. Двайсет стражи от Школата са издигнали порта от човешки тела, готови за последен път да пуснат своя император да влезе. Показвам им пълномощното си от Константин — диптиха от слонова кост, който ми даде в деня, когато Александър умря. Те не правят въпрос от това, че изобразеният на капака вече е труп. Дори в смъртта си Константин не се е отказал от властта и трона. Всеки ден от негово име се издават нови закони; неговите монети продължават да излизат от монетните дворове. Сякаш бюрокрацията го е възкресила.
— Публилий Порфирий дойде ли вече?
— Тук е от сутринта — кимва стражът към мавзолея. — Малко пришпорена работа. Чиновникът по строежите искаше от него да провери основите, за да бъде сигурен. Би било много неловко, ако паднат, докато целият град гледа.