— А Флавий Урс?
— Той е в процесията.
— Трябва да му изпратя съобщение. Колкото може по-бързо, дори да се наложи да тичаш пред ковчега на императора. — След това повтарям петте думи от скритото послание на Порфирий. — Кажи му, че те изпраща Гай Валерий. — Пъхвам диптиха под носа му. — Направи го.
Той изглежда изненадан — а двойно повече, когато минавам край него и през вратата.
— Къде отиваш?
— Да намеря Порфирий.
Стената огражда двор — широк и правоъгълен терен, който се простира по върха на хълма. Един ден тук всичко ще е покрито от градини: в момента е още в строеж. Петна по земята сочат откъде набързо са преместени и струпани зад сградата тухли и греди. Дори сега завещанието на Константин е работа, която напредва, въпреки че основната постройка вече си е на мястото. Напред се издига мавзолеят, заобиколен от трите страни с аркади. По-късно четвъртата страна ще бъде затворена, за да се превърне в двор. Днес е отворена и огражда грамадната ротонда, която се издига в центъра му. Златната фасада проблясва на слънцето.
Пред гробницата се извисява огромна клада, която стига до половината височина на сградата зад нея. Тя е едва ли не постройка сама по себе си: оголени дървесни стволове оформят колони край основата й. Боядисани са така, че да приличат на мрамор; греди оформят между тях площадки. Златни знамена висят отстрани и на всеки връх са сложени позлатени клетки с орли, които се почистват с клюнове. От двете страни на откритото поле са изградени дървени естради с пейки, така че събраните сенатори и генерали да имат места за сядане.
Заобикалям кладата и започвам да изкачвам стъпалата към двора. Огромни алени знамена с изтъкани върху им портрети на тримата синове на Константин се веят от свободно стоящи колони; стражи в позлатени церемониални брони стоят от двете страни на всяка от тях.
Откривам техния центурион.
— Минавал ли е Публилий Порфирий оттук?
— В гробницата е.
Отново Константиновият пропуск ми отваря пътя — в градината при мавзолея. Откритата страна гледа на юг, така че златната стена улавя обедното слънце и изпраща отразените му като в огледало лъчи из целия двор. Те ме замайват — от три метра усещам горещината, която се носи от там.
Внезапно се налага да седна. Аз съм стар човек, който е вървял твърде много в горещия ден. Обезводнил съм се. Устата ми е суха, крайниците ми са като пълни с пясък. Имам усещането, че се давя във врящо море от горещина и светлина.
— Гай Валерий?
Завъртам се, несигурен откъде идва гласът. Слънцето е изпържило сетивата ми; нещо не мога да видя. Тъмната фигура стои сред блясъка като петно пред очите ми.
— Порфирий? — предполагам аз.
— Какво правиш тук?
— Прочетох стихотворението ти.
— Чудех се дали ще го разгадаеш. — Не мога да видя лицето му, но гласът му не звучи гневно. — Надявах се, че императорът го е унищожил, когато изгори документите от кутията на Александър.
— Това е друго копие. От Хранилището на архивите.
— Паметта е странно нещо.
— Ти ли уби Александър?
Той се изсмива.
— Горкият Валерий. Залиташ наоколо в гонитба на сенки и призраци. Нямаш никаква представа за какво изобщо става дума.
— Защо не ми кажеш?
— Ела и виж.
Хваща ръката ми и ме повежда през ротондата. Гробницата закрива слънцето: отново мога да виждам. Дори мавзолеят не е това, което изглежда. Златната ламперия оформя само полукръг, а скелето на строителите още се издига в северния край, където никой няма да го види. До него тясно стълбище се спуска в мазето на гробницата. Порфирий почуква — отмерен ритъм, който прозвучава като съобщение.
Вратата се отваря. За моите очи, които още ме болят, вътре е непрогледен мрак. Порфирий ме побутва напред.
— Няма да те нараним. Десет години си чакал този миг.
В момента, в който прекрачвам вратата, здрави ръце приковават моите към тялото ми. Искам да извикам, но друга ръка ми затиска устата.
Вратата се затваря и аз потъвам в мрак.
45.
Рим — днес
На четири и половина километра от центъра на Рим Виа Касилина се превръщаше в грозна пътна артерия: четири ленти, пълни с превозни средства, разделени от тънка стоманена мантинела. Зад метростанция „Свети Марчелино“ се издига черква с розова мазилка, посветена на ранните християнски мъченици свети Петър и свети Марцелин. До нея имаше тухлено училище, което приличаше на склад, а помежду им минаваше бетонна стена с две врати — едната голяма, а другата малка. Голямата се отваряше към просторен паркинг, който служеше и за игрище на училището; малката, която не беше достатъчно висока за възрастен човек, водеше към тесен пасаж между двете стени. Метална врата затваряше пътя.