Марк го проучваше с бинокъл. Бяха спрели във вътрешния паркинг на бензиностанцията от другата страна на улицата — Марк и Аби, Бари и Кони. На Аби вече й прилошаваше от компанията им.
— Не изглежда кой знае какво — обади се Бари.
На петдесет метра от пътя поломената извивка на тухлена ротонда стърчеше над стената. Нямаше покрив и повече от половината й стена липсваше. Приличаше на беден братовчед в сравнение с величието на джамията „Фатих“ и дори с мавзолея на Диоклециан в Сплит.
— Собственост е на Ватикана — каза Кони от задната седалка. — Предполагам, че не могат да се грижат за всичко.
Марк имаше нещастен вид.
— Първо джамията, сега пък папата. Не можем ли да идем на място, което не е свързано с някоя обидчива религия, прочута с обявяването на свещени войни?
— Защо не включим полицията? — попита Аби.
— И да ядосаме някоя държава? — Марк поклати глава. — Нашият посланик в Анкара сега удря чело пред турското разузнаване и обяснява защо мобилизирахме петстотин полицаи, едва не нахлухме в една от най-светите им джамии и се измъкнахме от града, без дори да благодарим. От сега нататък ще действаме само на основата на заслужаваща доверие разузнавателна информация.
— Сигурна съм, че това ще е приятно разнообразие за теб.
Бял „Фиат“ зави в бензиностанцията и спря до тях. Марк свали прозореца и махна на шофьора да направи същото. Бари държеше черен автоматичен пистолет в скута си.
— Доктор Лузети? — попита Марк.
Шофьорът на фиата кимна. Всички слязоха и се здрависаха, подобно на търговски пътници, които ще отидат на конференция с една кола за икономия. Доктор Марио Лузети от папската комисия по свещена археология беше мъж на средна възраст, подстриган по войнишки, с очила без рамки. Носеше джинси, бяла риза и черен блейзер. Нямаше вид на човек, който често се усмихва; точно в момента изглеждаше особено нещастен.
— Искате да видите катакомбите?
— Смятаме, че един от най-издирваните в Европа мъже — опасен престъпник — ще се опита да проникне с взлом и да открадне безценен артефакт — каза Марк. Говореше високо, както много англичани правят в чужбина; затова казаното прозвуча смешно мелодраматично.
Лузети присви устни и издиша през уста.
— Катакомбите заемат площ от трийсет хиляди квадратни метра. Имат четири и половина километра пасажи и галерии, издигащи се на три равнища. В тях са извършени между двайсет и двайсет и пет хиляди погребения. Може би още има места, които никой не е разкопавал. От шестнайсети век насам катакомбите са откривани ден след ден: всеки обирач на гробове и крадец в Рим е слизал там. Ако вашите престъпници търсят нещо, вероятно са закъснели с четиристотин години. А ако не са, със сигурност ще им отнеме още петстотин, за да го намерят.
— Не ми пука какво ще намерят — отговори Марк, — стига ние да открием тях.
Кони остана в колата, а Лузети поведе другите през улицата и отключи малката врата, която ги пропусна надолу по тесен пасаж. В края му втора врата ги пропусна през стоманена ограда с бодлива тел отгоре в кръглото пространство, което заобикаляше старата ротонда. Сега отблизо Аби видя колко огромна трябва да е била: толкова голяма, че в извивката на руината се беше сгушила двуетажна къща. Имаше малко следи от реставрационни работи — няколко бетонни подпори, няколко стени със срутени краища, които бяха оправени — но никакви признаци на скорошна дейност.
— Знаете ли историята на тази ротонда? — попита Лузети. — Била е гробница на света Елена. Император Константин решил, че не иска да бъде погребан в Рим, затова я отстъпил на майка си. Преди тук се намирало гробището на императорската конна гвардия, но тя се била срещу Константин в битката при Милвийския мост. Той разпуснал легионерите и се изпикал на кокалите им.
Лузети отключи къщата и ги въведе в подобна на пещера зала с мраморен под.
— Целият район в течение на векове бил имперско имение, наречено „Дуас Лаурос“. След като императрица Елена била погребана тук, Константин го дал на папството. Все още ни принадлежи.