— Командирована си за осемнайсет месеца. А преди това пет години не си имала работно място в Лондон. Съвсем скоро ще ти намерят нещо.
Той й се усмихна окуражаващо, но тъй като беше осем години по-млад от нея, нямаше как да не се почувства покровителствана. Аби отвърна с бледа усмивка.
— Някакви новини от Черна гора? Полицията — някакъв напредък?
— Държат ни в течение.
— Знаят ли кой ме нападна?
— Никого не са арестували.
— Някакви следи?
— Вероятно. — Марк протегна крака, накланяйки напред върховете на обувките си, сякаш искаше да им се полюбува. — Виж, нали знаеш как е. Има много деликатни моменти. Черногорците са независими едва от пет минути и са много докачливи на тази тема. Ние им оказваме натиск, но разбира се, дискретно, и те ще ни кажат, когато научат нещо.
— Прочетох нещо в интернет — носели се слухове, че може да е забъркана организираната престъпност.
— И двамата знаем много добре, че Балканите са извор на слухове. Като вземеш и интернет, може да чуеш, че Дядо Коледа е бил замесен. — Когато видя лицето й, се изчерви. — Божичко, извинявай. Не исках да бъда лекомислен. Зная, че това е много трудно за теб.
Много трудно. Аби затвори очи. Чувстваше как главоболието настъпва и заедно с трепкането в стомаха й подсказва, че има нужда от още едно хапче.
Тя отвори очи отново. Марк вдигна поглед от часовника си и по лицето му отново се изписа загриженост.
— Има ли нещо друго?
— Знаеш ли какво се е случило с Майкъл?
Той се изненада.
— Мислех, че знаеш. Казват, че е паднал…
— Знам. Имах предвид… — Трудно й беше да го каже. — Трупът.
— Има сестра, която живее в Йорк. Изглежда е отишла в Черна гора и е върнала… него… у дома за погребението.
— Имате ли адреса й? Бих искала да й пиша.
— В „Човешки ресурси“ трябва да знаят. Сигурно е имало нещо в досието му, щом са успели да я намерят!
Марк се изправи и й отправи хладна усмивка. Имаше такъв вид, сякаш се готви да я потупа по рамото, но реши да не го прави.
— Зная колко ти е трудно да се справиш със случилото се. Най-доброто за теб е да си останеш вкъщи и хубаво да си починеш.
Моля те, искаше да му каже. Не ме карай да се връщам там. Но му позволи да отвори вратата и да я изведе от помещението. Смяташе, че ще я остави пред асансьора, но той отново настоя да я изпрати чак до улицата.
— Успех — пожела й. — Ако има нещо ново, веднага ще ти се обадим.
— Телефонът ми е изключен. — Тя изрови новия си мобилен от чантата и му каза номера. — Така можете да ме намерите.
Обаче знаеше, че Марк няма да го направи.
На връщане си взе ориз с къри и го изяде свита на дивана вкъщи. Вече беше започнала да напълнява, макар в болницата да беше отслабнала толкова, че не отдаде значение на това. Гледаше вторачено през прозорците предградията долу. Представяше си, че целият град е покрит със стъклен балдахин, затваряйки като в пашкул ежедневието на своите обитатели, а себе си отгоре как чука, за да я пуснат вътре.
След час в мрежата не намери никакъв Ласкарис в Йорк. Опита се да открие някои приятели, търсейки из онлайн профили, за да изрови телефонни номера за връзка. Обаче онези, които намери, не бяха актуални или не отговаряха; предположи, че повечето от приятелите й вероятно дори не са в страната. Тогава й хрумна, че всъщност нямаше чак толкова много приятели, и то от дълго време. Дори й хрумна да вземе да звънне на Хектор — наистина се почувства сериозно изкушена, но задраска тази идея.
Колко време ще изкарам така?
Криво-ляво оцеля още три дена. Насилваше се да се разхожда из Клапам Комън сутрин и привечер, като всеки път си поставяше малки цели: лятната естрада, езерото с рибките, спирката на метрото. Хвърли рекламите на храна за вкъщи и от супера си купи запас готови храни, като си каза, че това е напредък. Ровеше в интернет за новини по случая, но нямаше нищо. Взимаше си хапчетата.
И тогава пристигна писмото.
За малко не го изхвърли. Адресът и пощенските разноски бяха отпечатани на плика: заприлича й на друго предупреждение за телевизионната такса. Но на плика стоеше нейното име, а сега беше благодарна за всичко, което доказваше, че все още съществува за външния свят.
Не съм ли жалка, запита се тя, докато късаше плика.
Не беше напомняне да си плати телевизионната такса. Беше прост лист хартия, в чийто център бе изписан текст от три реда.