— Катакомбата е затворена от дълги години — минало е много време, откакто съм слизал тук. А и повечето предмети с надписи са задигнати от крадците.
През първите няколкостотин метра пътя им осветяваха редица електрически лампи. После свършиха и сега лампите на каските им бяха единственият светлик, четири тесни лъча, които кимаха и подскачаха, докато навлизаха все по-дълбоко в тунела.
— Как са се ориентирали хората тук долу? — попита Марк.
Аби си помисли, че го казва само за да чуе човешки глас.
Лъчът светлина от челника на Лузети се насочи към малка ниша на равнището на хълбоците им.
— Това е ниша за маслена лампа. Намирахме ги навсякъде, където сме разкопавали. По времето на Рим е имало стотици и хиляди лампи, които са осветявали пътя.
Те продължиха пътя си покрай безброй редици погребални камери.
За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите, помисли си Аби. Сега със сигурност се промъквам между мъртвите. Давя се в подземното море на мъртвите.
След още двайсетина метра тунелът се раздели на три. Те спряха.
— Накъде? — попита Бари.
— Няма и следа от хората на Драгович. — Лъчът от челника на Марк описа арка, докато оглеждаше пътя, по който бяха дошли. — Ако ще идва, значи още не е пристигнал. Да се върнем на земята и да организираме наблюдение.
Той мрази това повече и от мен, помисли си Аби. Запита се дали катакомбата бе отпушила някакъв мрачен спомен — или беше просто смущението на младостта, сблъскала се с оголените кости на смъртността. Насили се да диша бавно. Това не е злокобно място, каза си тя. Лъчът на челника й се спря на малко парче мрамор, напъхано в отвора на една камера. Надписът гласеше: IN PACE — В МИР, и дори Аби знаеше какво означава той. До него имаше христограм, а отгоре грубо изсечен гълъб с маслинено клонче в човката.
Мир и надежда. За миг Аби зърна човечност тук, където бяха погребани хора, редица след редица, в търпеливо очакване. Гробниците вече не изглеждаха толкова зловещи.
Лъчът на фенерчето продължи нататък и докато се плъзгаше, улови нещо. Сянка в камъка, очертания, които попаднаха в светлината като молец. Аби завъртя бавно глава, за да ги фокусира.
Ето там. Очертанията бяха тънки и плитки, леко извити, и осветени отдолу, не хвърляха почти никаква сянка. Тя ги беше забелязала само защото челникът беше закрепен на главата й. Дори тогава трябваше да държи лъча леко косо: ако го насочеше направо, следите от длетото се стопяваха в скалата. Формата, която бе ръководила живота й, откакто преди два месеца в Прищина Майкъл й беше дал кутията за бижута — ставрограма. Беше изсечен над входа на тунела отляво и я канеше.
Промъкна се край Лузети и зашляпа надолу по прохода. Чу зад себе си едно жално „ей“ от Марк, но не му обърна внимание. Десет метра по-нататък проходът свърши с Т-образно кръстовище. Тя отново погледна наляво и надясно и го видя отново: същия символ, изсечен над входа от лявата страна.
Спасителният знак осветява пътя напред.
Лузети вървеше начело, а Бари и Марк след него. Аби завършваше групата. Понякога си въобразяваше, че чува тихи стъпки зад гърба си, но всеки път, когато насочваше лъча светлина назад в тунела, виждаше единствено гробниците.
Все едно крачеха през мъгла — извън времето и пространството. От време на време редиците гробници се прекъсваха от входове, които водеха в малки зали, където са били погребани по-богати или важни фамилии; тъмните тунели, които се разделяха и пресичаха, изплитаха мрежа дълбоко под земята. Ако ставрограмът ги водеше в кръг, можеха да го следват завинаги — обиколка след обиколка.
Спуснаха се по стълба, след това по друга. Въздухът стана по-студен. Земята под краката им беше влажна и лепкава като мокър пясък. Таванът се спусна по-ниско, сякаш тежестта на света отгоре го притискаше надолу. Аби изгуби чет на завоите, които направиха. Беше почти сигурна, че без ставрограмите трудно ще намерят пътя навън.
Спряха толкова рязко, че тя се блъсна в Марк. Тунелът беше стигнал отново до Т-образно разклонение. Лузети, който водеше, бе насочил челника си наляво, надясно и след това отново надясно.
— Тук няма знак.
— Трябва да има — възрази Марк, а в гласа му се долови напрежение. — Не може да са ни довели чак дотук и сега да ни изоставят.
— Те? — попита Лузети. — Мислиш, че те те водят там, където искаш да отидеш?