Четири лъча от челници кръстосваха зърнестата скала. Напред се виждаше мръсна тухлена стена, която запълваше ниша в скалата от пода до тавана.
— Това скорошно ли е? — попита Марк.
Лузети поклати глава.
— Не, римска зидария е.
— Може би трябва да продължим направо — обади се Аби. Тя се промъкна покрай Марк и Бари и почука зидарията. Макар и след толкова столетия, беше здрава.
— Може би…
Куршумът улучи Марк право в гърдите и го завъртя. Трясъкът на изстрела заехтя надолу из катакомбата. Бари се отпусна на едно коляно, обърна се и стреля три пъти. Аби се хвърли на пода в прохода и запълзя.
Зад гърба й отекнаха още изстрели, проблясваше огън от дулата. В тясното пространство стрелбата звучеше като от артилерийско сражение. Тя се изправи и хукна надолу по тунела, търсейки страничен проход, който да й помогне да се изгуби в лабиринта.
Тунелът свърши в грубо изсечена стена. Нямаше тухли, нито пресечки — само скала, където търпението или волята на копачите се бяха изчерпали и те бяха сложили инструментите си на рамо и се бяха обърнали, за да се върнат на повърхността.
Шумът от престрелката улягаше в тунела като прахоляк. Тишината беше дори по-дразнеща, но не продължи дълго. Откъм гърба си, но много далече, Аби чу бавни стъпки, които се приближаваха.
Метал щракна върху метал, когато затворната шейна на пистолета се плъзна назад.
46.
Константинопол — юни 337 г.
Някой трябва да е умрял. В този миг не знам дали е той или аз. Мъжът, когото гледам пред себе си, умря преди единайсет години на един плаж. Аз лично забих ножа в гърба му; пренесох трупа му през половината империя и го погребах в най-дълбоката дупка, която успях да намеря.
А сега стои пред мен — жив, дишащ, черните очи ме гледат.
Затварям очи и ги стискам, докато почвам да виждам звездички. Когато ги отварям, той е още там.
Само това мога да направя, за да не повърна. Усещам главата си така, сякаш ще се пръсне. Това е невъзможно.
Съсредоточавам се върху очите. Наистина ли са неговите? Изгубили са своята яснота, сякаш върху им е метнато було. Май не се фокусират. Изглежда озадачен, сякаш не знае какво прави тук.
Това е резонен въпрос.
— Крисп? — заеквам аз.
Нещо като ужас изкривява лицето му. Той отстъпва, потъвайки в сенките. Аз съм доволен. Да го гледам беше като да се взирам в слънцето: твърде ярко, прекалено болезнено, за да го понесеш.
Обръщам се към Порфирий.
— Как го направихте?
— Казах ти.
— Това е невъзможно.
— За Бог няма невъзможни неща — отговаря той спокойно. — Искаш ли да пъхнеш пръсти в белега, който му направи на гърба?
Откъде знае, че наръгах Крисп в гърба? Всички вярват, че е бил отровен.
— Невъзможно — прошепвам отново аз.
— Някога и аз мислех като теб.
— И защо…?
Отвъд дебелите стени, които правят шума да изглежда далечен, чувам свирене на тръба. Погребалната процесия на Константин сигурно наближава, със звуците и просветлението. Най-накрая, макар и твърде късно, зная какво ще направи Порфирий.
— Ще представиш… него… за наследник на Константин.
— Когато пламъците се издигнат и орелът излети от огъня, хората ще видят истинския наследник на Константин. Чудо. Какъв шанс биха имали Констанций и неговите братя срещу него? — Кискане. — Разбира се, подкупихме и някои от стражите. Те ще насекат Констанций на парчета, а Крисп ще обедини империята.
— С теб зад трона, откъдето ще му казваш какво да прави?
— Не го правя за себе си — озъбва се той, — а за империята и Бог.
Напоследък чух много хора да ми казват, че са извършили нещо в името на бога.
— Всичко това заради арианите ли е? Заради Евсевий и Александър? — Сравнено със значимостта на онова, на което току-що станах свидетел, ревностите и дребнавостите ми се струват незначителна, маловажна кауза.
— Не давам пукната пара за Евсевий или неговите врагове. — В гласа на Порфирий се долавя истинско разочарование. — Не се разсейвай с дреболии — помисли си какво видя. Смяташ ли, че Христос е възкръснал от мъртвите, за да може хората да се убиват, докато спорят дали е роден от баща си, или е сътворен? Евсевий и подобните нему са като човек, наследил книгата на мъдростта, който я използва за подпалки.