Нищо не разбирам.
— Тогава?
— Правя го за Константин. Защото беше прав — само единството ще спаси империята от саморазкъсване. Един Бог, една Църква, един император. В мига щом я разделиш, противоречията ще се удвоят от само себе си, докато светът не бъде погълнат от хаоса. Константин знаеше това — но накрая не беше достатъчно силен, за да победи силите на хаоса. Чрез това чудо получаваме втора възможност.
Опитвам се да го смеля. Толкова много от това, което казва има смисъл — лесно е да се забрави, че е построено върху нелепа основа.
За да управляваш света, трябва да усъвършенстваш добродетелта на един, а не слабостите на мнозина.
Крисп — новият Крисп — е все още скрит в сенките. Скрит от очите ми, шокът отшумява, разумът се утвърждава отново на мястото си.
— Нима смяташ, че хората ще приемат този самозванец, когото си изкопал?
— Ще го приемат, защото е истина. — Изръмжаване. — И защото отчаяно искат да вярват.
От вратата се чува почукване — същият сложен ритъм, какъвто използва Порфирий. Един от мъжете я открехва.
— Време е.
Рим
Нямаше къде да се скрие — дори ниша не се виждаше. Тук гробарите не бяха изкопали нито една погребална камера. С проблясък на отчаяние осъзна, че дори мракът не я скрива. Лампата на каската й продължаваше да свети, хвърляйки безполезната си светлина върху скалата, и привличаше нейните преследвачи като морски фар.
Спомни си какво й беше казал Марк — това май бяха последните му думи. Не може да са ни довели чак дотук и сега да ни изоставят. Това пък й напомни стих от госпъл, който родителите й често пускаха на грамофона, когато беше малка.
Никой не ми каза, че пътят ще бъде лесен.
— Аби?
Това беше последният глас, който би й хрумнало, че ще чуе — топъл и успокояващ в най-тъмното място, което човек може да си представи.
— Майкъл?
— Можеш да излезеш.
Не попита нито защо, нито как; дори не се спря да помисли. Тя се обърна и бавно извървя завоя на тунела. После видя Майкъл, уловен в светлината на челник като елен на фарове. Зад него стояха двама души с насочени пистолети.
Не бяха й останали сили за съпротива. Единственото, което можа да направи, беше да се вторачи в него.
Майкъл се усмихна тъжно и пестеливо.
— Съжалявам, Аби. Нямах избор.
Четвърти мъж се появи зад тях, черен силует на фона на светлина, чийто източник тя не можеше да види. Беше по-дребен от останалите, слаб човек с късо подстригана коса и може би малка брада. Сякаш абсорбираше светлината: единствената част от него, която отразяваше нещо, беше пистолетът с хромирана дръжка, пъхнат отпред под колана.
— Абигейл Кормак. Пак трябва да те питам: защо не си мъртва?
Драгович. Аби нямаше отговор. Той се засмя, после вдигна рамене.
— Това няма значение. Сега, когато си в ръцете ми, ще си мечтаеш да си мъртва. И то много пъти, преди да ти позволя наистина да умреш.
Един от хората му дойде по тунела до нея и й хвана ръцете. Тя не се възпротиви. Мъжът я повлече обратно към кръстовището. Краката й се спънаха в нещо меко — доскоро човек, на земята. Тя не погледна надолу.
Всички хора на Драгович носеха челници, но не и каски. Застанаха и насочиха лъчите им към тухлената стена.
— Това е мястото, докъдето стигна — каза Драгович. — Наляво няма нищо, надясно — също. Затова смятам, че трябва да продължим направо.
Един от хората му — Аби преброи четирима, освен Драгович и Майкъл — пристъпи напред и свали раницата, която носеше. Отвътре извади пистолет за пирони и намотка от пластмасов маркуч, който приличаше на въже за пране. Изстреля три пирона в зидарията, после нави маркуча около тях, очертавайки груб триъгълник. От раницата извади два метални щепсела и навит кабел. Пъхна щепселите в маркуча, след това разви кабела. Ръцете хванаха Аби и я задърпаха назад по тунела. Останалите ги последваха. Когато завиха зад ъгъла, спряха.
— Всичко ще бъде наред — прошепна Майкъл в ухото й.
Тя забеляза, че ръцете му са свободни.
Всички се присвиха до стената. Пазачът й я пусна, защото само така можеше да си затисне ушите. Аби последва примера му. Мъжът пред тях свърза кабелите с малка контролна кутия.
Аби не видя как натисна бутона. Само усети взрива да нахлува в ушите й; ударната вълна я блъсна в гърдите. Фин прах се посипа от тавана и Аби се приготви за най-лошото — очакваше цялата катакомба да се разтърси и да ги погребе под себе си, но това не се случи.