Мъжът с детонатора се спусна напред и извика нещо. Всички поеха обратно надолу по тунела. Сега стената представляваше купчина тухли, обгърната в облак прах, който още се слягаше. Прахът пречеше на лъчите от челниците, но още докато се носеше из въздуха, се отваряха малки дупки, които пропускаха светлината. Тя не падаше върху тухли или камък, а върху тъмното пространство отвъд.
Един по един се промъкнаха приведени през дупката. За миг, докато прекрачваше, прах се напласти по езика на Аби и я задуши. Тя се закашля и се озова отвъд облака.
В най-дълбоката част на катакомбата седем лъча светлина от челниците осветяваха помещение, невиждано от човек в продължение на хиляда и седемстотин години. То напомни на Аби гробницата в Косово, но беше по-голямо, макар и не много — дълго може би три метра и също толкова широко, със сводест таван, достатъчно висок, за да могат да стоят прави. Всички повърхности бяха изписани: еклектична смесица от гълъби и риби, строени войници, застанали мирно, един гладко избръснат Исус, който надничаше иззад Библия, и брадати светци или пророци, подпрени на тоягите си. Краят му бе зает от извита ниша, оградена от двете страни от два огромни рисувани символа — христограма и ставрограма.
Между тях, запълвайки нишата, лежеше саркофаг. Този не беше от прост камък, какъвто беше получил Гай Валерий Максим: Аби веднага разбра, че е различен. Беше изработен от блестящ морав мрамор със сложни резби. Отстрани две редици кавалерия яздеха една срещу друга; на насмоления капак корабна флотилия сякаш водеше морско сражение. Дори на тази светлина подробностите се набиваха на очи: всяко гребло и гребец, всяка брънка на ризница, всяка гънка на роба.
— Как изобщо са успели да свалят това чудо тук? — учуди се Майкъл на глас.
Драгович прекоси помещението. Наведе се над саркофага, опря буза на капака и протегна ръце, за да го прегърне, сякаш вслушвайки се в студения камък.
— Порфир — каза той. — Правото и привилегията на императорите.
— Това… Константиновият ли е? — попита Аби.
— Константин е бил погребан в Истанбул. — Драгович се изправи и се обърна към Майкъл. — От стихотворението, което ми даде, смятам, че саркофагът е за Константиновия син Крисп.
Аби погледна Майкъл.
— Показал си му стихотворението?
— Заловиха ме пред Сплит. Нямах друга възможност.
Драгович го чу и се засмя.
— Не лъжи малката си приятелка. Мислиш, че още те обича? Ти дойде при мен, точно както в Косово. Точно по същата причина. Защото искаше пари.
Аби почувства как в нея се отваря някаква празнина.
— А Ирина?
— Ирина? — попита Драгович. — Коя е Ирина?
Раменете на Майкъл се смъкнаха.
— Нямаше Ирина.
— Но… ами снимката в твоя апартамент?
— Казва се Кейти. Бившата ми съпруга. Тя никога не е била на Балканите. Доколкото знам, живее с шофьор на такси у дома в Донегън.
Аби почувства как още една част от нейния свят рухва. Драгович усети болката й и се изкиска.
— Мислила си, че е някакво ангелче? Добрият шериф с бялото сомбреро? — Подигравателна усмивка. — Той искаше пари. Като всички.
Аби се загледа в Майкъл и ужасно й се прииска това да не е истина.
— Защо ме забърка? Защо просто не ме остави на мира? Защо ме накара да се върна в Косово и да обикаляме Балканите заради това?
Тишина. Драгович отговори вместо Майкъл и посипа още сол в раната.
— Искаше да му донесеш огърлицата.
— Защо?
Майкъл се опита насила да се усмихне нехайно, но това беше само сянка на някогашното му държане. Лицето му сякаш беше натрошено.
— Ако не можеш да ги победиш…
Драгович беше изгубил интерес. Излая някаква заповед: хората му се наредиха около саркофага — всеки застана в един от ъглите. Къси кози крака бяха извадени от една раница. Започнаха да ги подпъхват под капака с ругатни и потене.
— Как са успели да го свалят тук долу? — попита Майкъл отново. Беше застанал с гръб към Аби.
Драгович посочи тънка пукнатина в долната част на единия ъгъл.
— Внесли са го на плочи и са го циментирали тук. Като мебел от ИКЕА. Може би ще направим същото, за да го изнесем. Ще изглежда страхотно в моята колекция. Щом вземем онова, което е вътре.
Четиримата мъже натискаха лостовете. Бяха едри типове, с телосложение на щангисти, но безрезултатно се опитваха да помръднат розовия камък.