— Моят секретар ще ти даде разрешенията за напускане. Върви си у дома в Мизия и почивай.
Успокоителна усмивка от един стар войник към друг.
— Ако нещо изскочи, ще пратя някого.
Белград, Сърбия — юни
Времето се усещаше като първи ден на лятото. По „Княз Михайлова“ човек трудно можеше да ходи от всички маси и столове, струпани пред безбройните заведения. Герании надигаха глави от бетонните кашпи. Аби, облечена като за работа, в кремаво костюмче, седеше с голи крака на слънцето и ровичкаше един сладолед, оставяйки хапките да се разтопяват на езика й. Зад нея телевизор с огромен екран показваше тенис мач от Уимбълдън.
Видя Николич да оглежда масите в кафенето с вестник под ръка и му махна да дойде.
— Добре изглеждаш — посрещна го тя.
— Ти също — върна й той комплимента.
Поръча си кафе и завъртя стола си така, че да не се разсейва от телевизора. Изглежда разтревожен, помисли си Аби. Не е за чудене, защото последния път го накарахме да ни стане шофьор и да ни изведе от града.
— Благодаря, че се съгласи да се видим.
— С удоволствие. По работа ли си в Белград?
— Различна от последния път. Върнах се на старата си длъжност в Международния криминален съд. Тук сме за няколко срещи.
— Значи на страната на добрите. Последния път не бях толкова сигурен.
— Нито пък аз. — Сега за пръв път беше отново в Белград след онзи ден, когато избягаха с колата на Николич. Изпитваше нервност по тези места. Избягна крепостта Калемегдан. Обаче сезоните се бяха сменили, тя също се бе променила.
Колкото може по-безизразно му разказа какво се беше случило: посланието, скрито в стихотворението; отиването в Истанбул…
— Обаче през 326 г. Константин е възнамерявал да бъде погребан в Рим — прекъсна я Николич.
— Ако беше с нас, можеше да ни спестиш пътуването. Разбрахме това по-късно.
Тя продължи: катакомбата, ставрограмът и саркофагът, зазидан от векове. Николич я слушаше мълчаливо, оставяйки кафето си да изстине.
Когато свърши, седя дълго време потънал в мълчание.
— Всеки път щом те видя, историята ти е все по-невероятна.
Сладоледът й се беше стопил на езерце в чашата. Тя започна да го изгребва с лъжицата си.
— Всичко, като изключим края. Ковчегът беше празен — значи всички усилия бяха на вятъра.
— Драгович е мъртъв — припомни й той. — Видях го по телевизията — трупът му беше изваден от подземието. Трябваше да ни го покажат, за да повярваме, че наистина е умрял.
Той се замисли.
— Разбира се, има и друга възможност.
— Каква?
— Съществува друга легенда, която се свързва с Константин. Малко преди да умре, майка му Елена е ходила на поклонение в Ерусалим. Говори се, че там християни й показват истинския кръст от разпъването на Христос, който са криели. Една от легендите гласи, че Елена се е уверила, когато кръстът възкресил стара селянка.
Зад гърба й на уимбълдънската трева сръбският тенисист беше спечелил сет. От съседните маси се понесоха ръкопляскания и окуражителни викове.
— Смяташ, че…
— Във вашето стихотворение — думата signum на латински, на гръцки е tropaion. Казах, че има много значения. Може да бъде боен щандарт или военен символ. Обаче е използвана от религиозни писатели за обозначаване на кръста.
— Спасителният знак осветява пътя напред — измърмори Аби.
— И символът, който сте намерили — ставрограмът. Казах ти, че идва от гръцката дума ставрос, която означава кръст. Мнозина смятат, че е разновидност на Константиновия христограм, но всъщност има различен произход. В много ранните ръкописи книжовниците са го използвали като съкращение, бързописен символ, заместващ изписването на думата „кръст“.
— Искаш да кажеш, че сме намерили истинския кръст — онзи, на който Христос е бил прикован — и дори не сме разбрали това?
Николич помисли малко, после се усмихна извинително.
— Кой знае? Каза, че в ковчега нямало нищо, освен прах. Най-накрая историята се превръща в прах.
Той махна на келнера за още едно кафе.
— Може би някой ден ще успееш да се спуснеш там, за да хвърлиш още един поглед?
Тя потрепери от мисълта.
— Невъзможно. Когато Драгович взриви гробницата, той не разруши само тази част от катакомбата. Отгоре е имало жилищна кооперация и тя също рухнала в отвора. Собственикът на парцела излял около милион тона бетон в отвора, за да може бързо да строи отново. Теренът не бил на Ватикана, така че не са могли да направят нищо.