— Ако започна да чукам на християнските врати, ще се отворят ли за мен?
— Те ще знаят, че си там от мое име.
Там съм от твое име. Цял живот съм бил там от твое име. Твой съветник и приятел, дясната ти ръка, особено когато се налагаха действия, а ти трябваше да стоиш на едно място. Твоята публика. Ти играеш, аз ръкопляскам. И се подчинявам.
Той плясва с ръце и сякаш от нищото изскача роб. Бях забравил: в този град винаги има и друга публика. Робът носи диптих от слонова кост, две таблички, свързани с кожени ленти. На предната част е гравирана камея на императора, очите му са насочени към небето, а на главата си носи слънчева корона. До него познатият монограм ХР. Вътре няколко реда текст са гравирани в слоновата кост — редове, остри като зъбите на ключ.
Робът го поднася на Константин, който ми го тика в ръцете.
— Това би трябвало да ти отвори вратите.
Прочитам написаното, след това затварям табличките.
— Гай, благодаря ти, че ще го сториш. — Той ме прегръща и този път нещо като топлина се обменя между двете ни тела. Прошепва в ухото ми: — Имам нужда от човек, на когото имам доверие. Който знае къде са заровени труповете.
Засмивам се — единствено това мога да направя. Разбира се, че знам къде са заровени труповете — нали сам изкопах повечето от гробовете.
3.
Днес
Стената беше сива и сипаничава, таванът — бял. Вратата — дървена с матирано стъкло, а над нея имаше кръст. Въздухът трептеше от постоянно бръмчене, а от време на време на неравни интервали — от пиукане, което напомняше озвучаването на стара видеоигра.
Страшно я болеше.
Лежеше по гръб и се съсредоточаваше върху подробностите, за да прогони болката. Стената не беше сипаничава — беше илюзия, предизвикана от боята, която се лющеше от бетона. Сива боя. Запита се на кого ли му е хрумнало да боядиса бетона в сиво. Пиукането не беше неравномерно — чуваше се от два източника, леко не в ритъм един с друг. Единият започваше малко след другия, присъединяваше се към него и в продължение на няколко състрадателни секунди звучаха почти в хармония, след това го надминаваше и спираше.
Таванът не беше изцяло бял. Тъмни петна като от разлято вино покриваха плочките. Петното на прозореца се размърда. Не беше прозорецът, а отвън. Някой стоеше с гръб към вратата. Тя почака да се махне, но той не го направи.
Къде съм, помисли си Аби. А само секунда по-късно един още по-ужасяващ въпрос. Коя съм аз?
Обзе я паника. Опита се да стане и откри, че не може да помръдне. Паниката се удвои; не можеше да диша. Сърцето й заблъска извън контрол и толкова бързо, сякаш щеше да се пръсне. Стаята започна да помръква. Тя се сгърчи и започна да се бори; изпищя.
Вратата се отвори рязко. Мъж в прилепнал костюм се втурна през нея, крещейки думи, които тя не можеше да разбере. Сакото му се отвори. От кафявия кожен кобур под мишницата му стърчеше пистолет.
Тя припадна.
— Абигейл? Чуваш ли ме?
Паниката още беше тук, но сега бе утихнала — бавен фитил, който прогаряше дупка в корема й. Дишането й беше плитко и недостатъчно. Опита се да помръдне ръка, но не успя. Дишането й се учести. Успокой се.
Долови пиукането и се заслуша, насилвайки се да се съсредоточи върху един ритъм от синкопа4. Опита се да диша в синхрон с него. Усети, че малко се отпуска — достатъчно, за да посмее да отвори очи.
В нея се беше вторачило лице. Кестенява коса, кафяви очи, кестенява брада. Действително ли беше? Или въображението й го беше изградило от кафявите петна на тавана?
Лицето помръдна. Таванът — не.
— Абигейл Кормак? — попита той отново.
— Не знам…
— Не помниш ли?
Паниката се усили. Трябва ли да си спомням? Какво трябва да си спомня? Важно ли е? Усещаше съзнанието си безпомощно като тялото си, оковано с невидими вериги.
— Не помня.
— Нищо? — Недоверчиво. Това само засили отчаянието й.
Лицето се дръпна. Чу скърцането на стол. Когато лицето се появи отново, беше по-ниско и по-отдалечено — слънце на хоризонта на нейния плосък свят.
— Казваш се Абигейл Кормак. Работиш за Външното министерство и си командирована към мисията на ЕУЛЕКС в Косово. Била си тук във ваканция и нещата са се объркали.
В по-голямата си част това звучеше напълно вярно. Все едно гледаш филм по книга, която си чел. Някои неща са пропуснати или не са съвсем точни, а други по необясними причини са променени. Тя се взря в него.