— А ти кой си?
— Норис, от тукашното посолство. Подгорица. Това е…
— … столицата на Черна гора. — Казаното изскочи от нищото, изненадвайки я толкова, колкото и него. Откъде знам това?
Кафявите очи се присвиха.
— Значи помниш…
— Да. Не. Не помня… — Тя се помъчи да обясни. — Зная някои неща. Когато казваш неща като „Британското посолство“ или „Косово“ или „ваканция“ — в това има логика. Разбирам те. Но щом ми зададеш въпрос — няма никого.
— Никой?
Тя направи усилие да си спомни. Това я изтощи.
— Имаше човек с пистолет — произнесе внимателно. Опитваше думите като рокля, която не беше сигурна, че ще й стане.
— Помниш ли го?
Тя затвори очи, за да изстиска образа обратно в тях.
— Син костюм. Влезе през вратата.
Норис се отпусна назад с въздишка.
— Това беше тази сутрин. Сложиха полицейски пост пред вратата ти. Чул те да пищиш и влязъл, за да види дали си добре.
Полицейски пост?
— Неприятности ли имам?
— Наистина ли не помниш?
Щеше й се да спре да я пита. Отпусна глава върху коравата възглавница.
— Просто ми кажи.
Той погледна към вратата, сякаш търсеше потвърждение на нещо. Аби почувства как паниката отново я промуши. Още някой ли е тук? Опита се да вдигне глава, но не можа да види нищо.
— Простреляна си. Знаем единствено, че когато се е появила полицията, си лежала там полумъртва. Навсякъде кръв, а в теб куршум. Намерили са паспорта ти и ни се обадиха. А що се отнася до твоя съпруг…
Нещо у нея се сви.
— Какво за него?
— Помниш ли?
Тя поклати глава. Норис отново погледна предпазливо към ъгъла.
— Не е лесно да се каже това. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че съпругът ти е мъртъв.
— Хектор?
Беше ред на Норис да погледне объркано.
— Кой е Хектор?
Искаше й се да изкрещи не знам. Името й беше дошло като призрак, неканен и неочакван.
— Той не е ли моят съпруг?
Още докато го произнасяше, знаеше, че това не е вярно. Не съм женена, помисли си тя. И след това, с нещо подобно на усмивка: сигурна съм, че бих запомнила това.
Норис гледаше в някакъв лист.
— Според неговия паспорт се е казвал Майкъл Ласкарис.
Това вече значеше нещо. Усмивката й изчезна; тя рухна обратно на леглото. Мониторът се понесе с хиляда километра в час — биип. Червена спортна кола хвърчи през планините. Биип. Мрачен ден, осветен басейн и мъртви лица, които гледат от своите пиедестали. Биип, биип. Събуждане посред нощ. Мъж с пистолет. Борба. Писък, когато Майкъл пада от скалата — тя пищи. Биип, биип, биип, биип.
Някой блъсна вратата и влетя в стаята — не мъж с пистолет, а жена в зелена престилка, стиснала спринцовка в ръката.
Чу Норис да казва:
— Почакайте. Дайте й възможност…
Но те не й дадоха възможност. Силни ръце стиснаха ръката й и острият връх потъна в плътта. Мониторът се успокои.
После настъпи тишина.
— Значи помниш Майкъл Ласкарис?
Метрономният ритъм на монитора сега беше спокоен — нежно анданте5. Бяха повдигнали Аби да седне в леглото си, макар да не можеше да се движи много-много. Гипсова отливка покриваше дясната й ръка и рамото, скривайки гърдите и по-голямата част от стомаха. Бяха й казали, че някъде под нея е огнестрелната рана.
Простреляна си. И все пак не й се струваше вероятно. На другите се случваше да бъдат простреляни — на жертвите. На старата си работа Аби беше видяла достатъчно рани, за да знае, че те не се случват само в киното или телевизията, но въпреки това й се струваха нещо далечно от нея. Ти страдаш, аз те съжалявам.
— Помниш ли Майкъл?
— Караше „Порше“.
Листът на Норис беше пораснал до папка. Той запрелиства страниците.
— „Порше Тарга“, модел 1968, с британски номер?
Аби повдигна здравото си рамо.
— Беше червено.
Не се опитваше да проявява лекомисленост, или поне не много, но Норис го прие зле. Изправи се и размаха папката си към нея.