— Зная, че не си добре — божичко, имаш късмет, че си жива — но трябва да разбереш колко сериозно е станалото. Някой нахлува в къща и напада двама европейски дипломати. Лоша работа.
Той не нахлу, помисли си Аби. Вече беше там, край басейна, с Майкъл.
— Черногорците са се разтичали, сякаш е настъпил краят на света. Ужасени са, че случилото се може да предизвика буря в Брюксел и да попречи на кандидатурата им за ЕС, че ще бъдат включени в черния списък на терористичните държави или нещо подобно. С една дума, преиграват. — Сериозен поглед, сякаш вината беше нейна. — Не си толкова важна.
— Благодаря.
— Ние се опитваме да не шумим. И за нас нещата не стоят добре. Честно казано, доста е неприятно.
Мониторът ускори малко сигналите си.
— Съжалявам, че съм ви поставила в неловко положение.
— Ще се справим. — Напълно беше пропуснал сарказма. — Обаче трябва да знаем какво се е случило.
Но тя се запъна. Имаше мигове, които чакаха да бъдат огледани и проучени. Нямаше представа какво означават — знаеше единствено, че я плашеха.
— Хайде да започнем с Майкъл Ласкарис.
Спомни си част от първия им разговор.
— Той не ми е съпруг.
— Вече знаем това. Досието ти в Лондон сочи, че си женена. Намериха ви заедно и ние направихме предположение. Излиза, че сме сбъркали.
— Разведена ли съм? — Разбра, че отново е познала, преди още Норис да го потвърди. Потвърждението имаше киселия вкус на истината.
— Смяташ, че бившият ми съпруг го е застрелял?
— Майкъл Ласкарис не е бил застрелян. Паднал е от скала. Три дни по-късно полицията извади трупа му от Которския залив.
Аби се насили да седне по-изправена. Болката я смушка в ребрата и тя изстена, но запази изправената стойка.
— Не падна от скалата, а беше бутнат.
— Значи си спомняш.
Отмъстен.
— Нещата започват да се връщат.
Норис извади молив и се наведе към нея.
— Тогава нека започнем отначало. Идването тук твоя идея ли беше?
— Не смятам.
— На Майкъл?
— Вилата е на негов приятел.
— Каза ли кой е той?
Сега спомените се връщаха по-лесно.
— Италиански съдия.
Моливът се плъзгаше по хартията.
— Той там ли беше? Съдията?
— Не, само ние двамата.
— Романтично уединение. — В гласа му имаше интонации, които Аби не хареса. Тя се стовари обратно на леглото.
— Не завърши много романтично.
Колкото може по-бързо му разказа картините, които се връщаха. Събуждането през нощта, чуването на шум, излизането на терасата с басейна.
— Майкъл се бореше с другия. — Замълча. Всичко, с което разполагаше, бяха мимолетни картини, мигове и чувства. Но Норис искаше разказ. — Къщата беше пълна с антики. Предполагам, че е бил крадец. Майкъл трябва да го е чул и изненадал. Опитах се да помогна. Той… — Гласът й се прекърши. Макар отчаяно да искаше да си спомни, това беше картина, която й се искаше да може да забрави. — Той блъсна Майкъл от скалата. След това ме подгони.
— Можа ли да го видиш?
Опита се да помисли, но беше като сън. Колкото повече се опитваше да го възстанови, толкова повече се отдръпваше. Надничаше в лица и виждаше само замъглена празнота.
— Съжалявам.
— Сигурна си, че там нямаше други лица?
— Никого не си спомням. — Видя недоверието на лицето му. — А трябва ли?
— Някой се е обадил на полицията.
— Може би някой съсед. — Още докато го казваше, разбра, че не е така. Спомняше си мрака — с километри никакви светлини наоколо. Освен това Норис поклащаше глава.
— Обаждането е дошло от вилата. Така са разбрали къде си. — Норис остави молива. — Трябва ти да си се обадила. Била си твърде слаба, за да говориш: нищо не си казала. Оставила си телефона отворен и си изпълзяла настрани.
От усилието да си спомни я заболя главата. Тя затвори очи и потърка слепоочията си.
— Не си спомням това.
Отвори очи, надявайки се, че Норис ще е изчезнал. Вместо това той отвори найлонов джоб в края на папката и извади нещо, запечатано в найлонов плик. В него имаше златен предмет. Норис го вдигна така, че да може да види огърлицата вътре: сложен лабиринт от нишки, изплетени около един монограм — формата на Р, чието коремче продължаваше назад вляво през ченгелчето. Изглеждаше стара.