— Но…
— Никакво „но“. Съжалявам. Щом убедим аржентинците, че е в техен интерес да се откажат от плановете си за полуострова, не можем да предоставим на китайците възможност да запълнят вакуума. Те са се хванали за аржентинците, защото нямат основание за претенции. Корабът би им предоставил тази възможност. При това неоспорима. Те са открили Антарктида триста и осемдесет години преди първите европейци да стигнат дотук.
— Аз… — Тамара се смръщи — мразя политиката. Това е едно от най-значителните открития в историята на археологията и трябва да бъде пожертвано, защото група жадни за власт хора не могат да се откажат от няколко хиляди барела петрол.
— Страхувам се, че вече е решено — каза внимателно Хуан. — Залозите са прекалено високи. Нашето правителство реши да не играе ролята на световен полицай, но трябва да покажем на хората, че все пак има последствия от нарушаването на международните закони. Един от начините да го направим, е като унищожим тези останки.
Тя не го погледна и не каза нищо, но след няколко секунди кимна леко.
Хуан сложи ръка на рамото й, за да я утеши, после отново се зае с пулта за управление. Изпусна малко вода от баластните цистерни и докато миниподводницата се издигаше към повърхността, светлината започна да става по-ярка.
Когато изскочиха над водата, Хуан стана и прекрачи Линда, за да стигне до люка.
— Връщам се след секунда.
Той отстъпи настрана, когато отви заключващото колело, за да избегне потока леденостудена вода, който се изля на палубата. След това се изкачи по вградената стълба, а ръцете му станаха безчувствени от мократа стомана. Показа глава от люка й студът го накара да затаи дъх. Стотици игли се забиха в синусите му, а очите му започнаха да парят. Той пренебрегна всичко това и се съсредоточи върху околността. Език от лед се беше показал в пролуката между двете черни планини, които се издигаха най-малко на шестстотин метра в небесата. Ледът беше образувал стена между тях, която се спускаше чак до водата. Долният край беше ерозирал под въздействието на вълните при прилив и отлив, но останалата част изглеждаше здрава.
— Ще свърши работа — измърмори Хуан. Когато се върна на мястото си, усили отоплението до максимум — майната им на икономиите.
25.
Екип начело с Майк Троно се беше насочил към залива, на чието дъно лежеше „Спокойно море“, още преди Хуан и двете му спътнички да се върнат на „Орегон“. Кабрило нареди по радиото да вземат по-голямата миниподводница „Номад“ и да се отправят на север, за да се заемат с „изчезването“ на останките. С Майк имаше петима души и почти тон оборудване. Чакаше ги тежка и студена нощ. След най-дългия и горещ душ в живота си Хуан научи, че аржентинското транспортно корабче, което издирваше мястото на катастрофата, е прекарало около час в работа на погрешното място и се е върнало в базата. Той събра командващите различните отдели, за да изработят план за по-нататъшните им действия. Срещата мина бързо. На връщане към „Орегон“ от мястото на останките Кабрило беше измислил план, който се нуждаеше само от усъвършенстване. По-малко от два часа след като се беше прибрал, той отново се намираше в басейна за спускане на вода.
Вместо да чакат да се заредят акумулаторите на „Дискавъри“, техниците ги замениха с нови. Смениха и филтрите за въглероден двуокис и заредиха догоре резервоарите за кислород. За тази мисия Хуан си избра за придружител Франклин Линкълн. Не очакваше сражение, но едрият бивш тюлен умееше да се придвижва като призрак и беше участвал в повече тайни прониквания на чужда територия от всички останали.
Когато бяха вече готови да тръгнат, се яви Кевин Никсън с арктически екипи, които неговите хора бяха променили така, че да приличат на използваните от аржентинците.
Отне им десет минути да влязат в тесния пролив. Макар и под водата, можеха да видят сиянието от светлините на базата. Заради работата на машините на петролните платформи, които тракаха и виеха, под водата шумовете бяха като от пристанище, където режат кораби за скрап. Индустриалните шумове прикриваха работата на техните двигатели, така че нямаше нужда да се прокрадват безшумно през залива.
— Какъв е този шум? — попита Линк, докато се носеха на около девет метра дълбочина.
— Имаш предвид петролните платформи?
— Не, прилича по-скоро на нискочестотно бълбукане. Беше твърде силно, когато влязохме в залива, и сега утихна, но още го чувам.