Намаленият екип за презимуването усещаше идването на пролетта с костите си. Не че времето се беше оправило кой знае колко. Температурата рядко се повишаваше над минус двайсет, а ледените ветрове не спираха. Причината беше в увеличаващия се брой задраскани дни на календара в залата за развлечения. Това повдигаше духа на хората след дългата зима, защото бяха видели слънцето за последно някъде в края на март.
Само няколко изследователски станции оставаха целогодишно отворени на най-безлюдния континент на планетата. Обикновено те бяха много по-големи от „Уилсън-Джордж“, която се издържаше от коалиция американски университети и субсидия от Националната научна фондация. Дори по време на летните месеци, които започваха през септември, гроздът модулни къщи, издигнати върху забити в леда и скалите подпори, не можеше да подслони повече от четирийсет души.
Заради парите, които се наливаха в изследването на глобалното затопляне, беше решено станцията да работи и през зимата. Това беше първият опит и по всеобща оценка мина добре. Структурите бяха устояли и на най-ужасното, което Антарктида можеше да им стовари, пък и хората се бяха разбирали добре. Един от тях, Бил Харис, астронавт от НАСА, изучаваше въздействието на изолацията върху човешкото поведение за евентуален бъдещ полет до Марс.
„Уиджи“, както екипът наричаше своя дом през последните шест месеца, изглеждаше като излязъл от футуристичен скицник. Издигаше се до дълбок залив на Белингсхаузеново море в средата на полуострова, който сочи като замръзнал пръст към Южна Америка. Ако имаше слънце, човек можеше да види Южния океан с бинокъл. „Уиджи“ се състоеше от пет структури около център, който служеше за столова и зала за развлечения. Модулите бяха свързани с издигнати над земята пешеходни пътеки, конструирани така, че да се люлеят на вятъра. В дните, когато времето беше особено лошо, хората със слаби стомаси обикновено ги избягваха. Модулите бяха оформени като лаборатории, складове и спални помещения, като през изпълненото с труд лято хората спяха по четирима в клетка. По съображения за сигурност всички сгради бяха боядисани в червено. С матови панели по сводестите покриви и по някои от стените, те много приличаха на шахматно разположени силози.
По грижливо маркиран с въжета път се стигаше до прилична на боне сграда, която служеше за гараж за снегомобилите и моторните шейни. През зимата обаче времето беше толкова лошо, че хората там нямаха много възможност да използват тези превозни средства. Гаражът се отопляваше с отпадъчна топлина от основната сграда, като целта беше да се поддържат най-малко минус десет градуса, за да не се повредят машините.
По-голямата част от метеорологичното оборудване можеше да се контролира от разстояние, така че екипът имаше малко работа в дните без слънце. Бил Харис провеждаше своето проучване за НАСА, неколцина други използваха времето, за да завършат докторските си дисертации, а един работеше върху роман.
Анди Генгъл изглежда беше единственият, който нямаше с какво да запълва времето си. Когато пристигна, младият аспирант от държавния университет „Пен“ беше ръководил пускането на метеорологични балони и се отнасяше сериозно към своите проучвания на времето. Но не след дълго изгуби интерес към местните температури. Все още изпълняваше задълженията си, но често стоеше в гаража и когато времето позволяваше, предприемаше самотни разходки по брега за събиране на „проби“; какви — никой не знаеше.
Поради строгите правила за спазване на личното пространство и за да не си лазят по нервите, всички го оставяха да прави каквото иска. Никой не сметна, че той се поддава на онова, което психиатрите наричаха „синдром на изолацията“, а екипът — „изблещване“. В най-тежката форма човек можеше да получи и халюцинации. Преди няколко зими един датски учен бе изгубил няколко пръста на краката си и разни други неща, когато изскочи гол от базата на подветрената страна на полуострова.
Слуховете твърдяха, че той още се намира в копенхагенската лудница.
Беше решено, че Анди още не се е „изблещил“, а е просто навъсен самотник, когото с удоволствие избягваха.
— Добрутро — измърмори Анди Генгъл, когато влезе в залата за почивка, където миришеше на пържен бекон от столовата. Луминесцентните тръби по тавана го караха да изглежда още по-блед. Като повечето мъже тук и той беше престанал да се бръсне и черната му брада силно контрастираше на бялата му кожа.
Двете жени на една от пластмасовите маси прекъснаха закуската си, за да го поздравят, и пак насочиха вниманието си към храната. Грег Ламонт, титулярният началник на станцията, го поздрави по име.