— По дяволите! — изруга Хуан, когато се изправи, дишайки тежко. Ръцете му бяха изцапани с кръв.
— Какво да го правим? Ако го вземем с нас, ще изглежда подозрително. Това не е място, откъдето можеш да дезертираш.
Свали качулката на мъжа и издърпа черната маска, напои я с кръв и я размаза по близкия кнехт. Щеше да изглежда, че мъжът се е спънал и падайки, е изгубил съзнание. Със смъкната качулка и маска на това време човек не можеше да изкара и десет минути, без да замръзне.
— Проблемът е решен. Хайде да си вървим.
Следващата сутрин Кабрило се събуди от звъненето на телефона. Купчината одеяла на леглото му тежеше цял тон и той си беше легнал по анцуг. Въпреки това му беше студено. Това зъзнене му напомняше за утрините в Казахстан, когато беше още в ЦРУ и се беше инфилтрирал в космодрума „Байконур“. Плъзна ръка изпод завивките и взе преносимата слушалка от нощното шкафче.
— Ало? — Минаваше осем и петнайсет. Беше се успал.
— Къде си? — обаждаше се Овърхолт от Лангли.
— Честно казано, в леглото.
— Случайно да си близо до Антарктида? — Тонът беше остър, почти обвинителен. Какъвто и натиск да упражняваха върху него, Овърхолт винаги се грижеше и Хуан да го усети.
— Намираме се на половината път до Кейптаун заради посещението на емира — излъга Хуан толкова гладко, че за малко сам да си повярва.
— Сигурен ли си?
— Ланг, имам навигационни уреди за няколко милиона долара. Би трябвало да зная къде се намираме. Можеш ли да ми кажеш накратко какво те тревожи?
— Чу ли за подводницата, която китайците изпратиха да защитава аржентинците?
— Да, спомням си, че спомена нещо такова. Е, и?
— Военноморският флот на Народната освободителна армия е изгубил връзка с нея, след като са й наредили да проучи някакъв кораб, който навлязъл в забранената за корабоплаване зона. Това е станало преди трийсет и шест часа.
— Честна дума, по това време бяхме източно от Фолкландските острови, на половината път до остров Света Елена.
— Слава Богу!
Хуан не беше чувал своя приятел толкова унил.
— Какво става?
— След като изгубиха подводницата си, китайците ужасно се ядосаха. Твърдят, че ние сме я потопили, но нямат доказателства. Заявяват, че всяко открито нападение срещу аржентинците, ще се разглежда като акция на Съединените щати. Ако нещо се случи в Антарктида, ще поискат Америка да изплати неуредените си дългове. Това са почти трилион долара. Ще бъдем напълно съсипани, защото всички, които имат американски облигации и ценни книжа, също ще поискат да ги осребрят. Ще стане точно като тегленето на влоговете от банките в началото на Голямата депресия.
Чрез дипломатически канали им съобщихме, че ако си поискат парите, ще обложим целия им внос с мита, така че тук никой няма да може да купува. Като теглим чертата, те няма да се поколебаят. На комунистите не им пука дали народът им е без работа и умира от глад. Когато става дума за икономическо изтощение, те могат да ни видят сметката. Изнасяхме производства и затънахме в дългове до степен, когато няма да можем да плащаме цената.
— Споменали са за „открито нападение“?
— Открито, скрито, няма значение. Притиснали са цевта в главите ни. Край на всичко. Президентът е наредил на всички военни кораби в Атлантическия океан да не се доближават до Антарктида. Връща и всички наши нападателни подводници, за да покаже на китайците, че няма да се месим в онова, което направиха заедно с аржентинците. Днес Съединените щати връчиха на Китай статут на суперсила.
Да чуеш подобни думи от човек, който беше играл значителна роля в пресичането на опитите на Съветския съюз да властва над света, беше направо мъчително. Хуан не знаеше какво да каже и в момента не беше сигурен и какво ще прави.
Най-правилно беше да продължи по своя план и да остави топчето да падне там, където съдбата отреди. Обаче трябваше да вземе предвид и какво ще се случи с хората у дома. В сравнение с това, което Овърхолт бе описал, Голямата депресия щеше да прилича на икономически възход: шейсет-седемдесет процента безработица, глад и насилието, което неизменно го съпътства, рухване на законността. Фактически това щеше да бъде краят на Съединените щати.