Кабрило се обличаше за гмуркане в помещението за подводни операции. Под сухия си неопрен „Викинг“ носеше мрежест костюм, в който бяха вшити тръбички с обща дължина повече от трийсет метра. По тях щеше да циркулира топла вода от „пъпна връв“, свързана с кран в долната част на подводницата. Той знаеше, че аржентинците отопляват залива, но не искаше да рискува да попадне в джоб ледена вода по време на прехода си. По кабела щеше да общува с подводницата и да получава въздух, така че нямаше нужда да влачи обемисти кислородни бутилки.
Шлемът му с цяла маска беше оборудван с мощни прожектори, които той приглуши, като боядиса половината от стъклата им. Така щеше да му е по-трудно да работи, но опасността да бъде забелязан от повърхността намаляваше.
Линда щеше да управлява миниподводницата, а Еди Сенг щеше да ръководи гмуркането.
Щом техниците спуснаха апарата на вода, Линда го насочи към кърмата на „Орегон“. Под голия флагщок беше отворен един капак, зад който се виждаше голям барабан с буксирно въже. То не беше стоманено, а от сплетени въглеродни нишки и заради това беше по-леко и пет пъти по-здраво. Допълнителното му предимство се криеше в неутралната му плаваемост. Линда улови края му с мощната механична ръка на подводницата и го напъха в едно гнездо, откъдето не можеше да се измъкне.
След това поеха към аржентинската база. Съпротивата на въжето в началото не беше голяма, но и тримата знаеха, че когато се развие достатъчно от барабана, подводницата ще започне да се затруднява. Бяха планирали тръгването на „Номад“ така, че да влезе в залива заедно с прилива.
Отне им повече от час, за да стигнат до пилоните, които поддържаха прекрачилото в морето газопреработващото предприятие, на чието изучаване Хуан и, Линк бяха отделили толкова време предната нощ. Тъй като беше изкуствено затоплена, водата в залива гъмжеше от морски обитатели. Тъмнокафяви раци се промъкваха по дъното, рибки се стрелкаха между дебелите бетонни колони на кея, покрити с ракообразни и миди.
„Номад“ беше дълга деветнайсет метра, но разположените на стратегически места водни движители я правеха много маневрена. Линда беше прехапала долната си устна, докато вмъкваше подводницата под преработвателното предприятие и покрай една от колоните. Там я спусна на дъното.
Отново включи механичната ръка. Въжето от карбонови нишки беше много здраво, но податливо на протриване и ако го вържеше за грапавата повърхност на колоната, щеше да го отслаби. Затова тя използва силната механична ръка, за да остърже ракообразните и мидите, които щракваха черупките си, докато падаха към сумрачното дъно. След това завъртя ръката, за да измъкне от складовото пространство сноп срязани наполовина пластмасови тръби, каквито се използваха при направа на водопроводи и сигурно бяха често срещан предмет в базата. Тяхното присъствие, ако по някаква случайност ги отриеха, нямаше да предизвика никакви подозрения. Просто щяха да минат за хвърлени в морето боклуци. Тръбите бяха залепени така, че образуваха полукръг, който пасваше на задната част на колоната. Въжето щеше да се трие в гладката пластмаса, а не в грубата повърхност на бетона. Тя нагласи защитата на мястото й и завъртя подводницата зад колоната.
— Добра работа — отбеляза Хуан, докато бавно се завъртаха. Въжето леко се нахлузи на улея от пластмасови тръби. — Продължавай.
Тя завъртя подводницата и пое обратно през залива. Тежестта на въжето и борбата с прилива, който още не беше отслабнал, подложи на изпитание двигателя на номада. Акумулаторите се изтощаваха почти два пъти по-бързо от обикновено, скоростта им спадна до пълзене, но все пак напредваха.
Двайсет минути по-късно се озоваха под „Адмирал Гилермо Браун“. Котвата беше спусната и лежеше на каменистото морско дъно, а тежката й верига се беше проточила нагоре. Само шест метра вода деляха кила на крайцера от дъното.
— Странно име за аржентински кораб — „Браун“ — отбеляза Еди, докато подаваше шлема на Хуан.
— В действителност се казва Уилям Браун и е роден в Ирландия, но по-късно емигрира в Аржентина. Смята се, че в началото на деветнайсети век организира техния флот, за да воюват с испанците.
— Откъде знаеш това? — попита Линда от пулта за управление.
— Проверих в „Гугъл“, когато видях крайцера, защото също се учудих на този малко странен избор на име.
Хуан пристъпи в малкия въздушен шлюз. На кръста му имаше колан с инструменти. На гърба му бяха завързани два цилиндъра, които приличаха на огнепръскачка от Втората световна война. След като влезе и вратата беше здраво затворена, включи „пъпната връв“ на място и провери връзките, за да е сигурен, че топлата, вода циркулира както трябва, че получава достатъчно въздух и с Ерик се чуват добре. Едва когато Еди беше доволен от резултатите, той отвори люка и водата започна да изпълва големия колкото килерче шлюз.