Выбрать главу

В пристъп на вдъхновение Еди вдигна своя автомат и изстреля цял пълнител във въздуха. Войниците бяха нервни, нямаха представа какво става, и без съмнение им бяха казали, че всеки миг предстои американско нападение. Дори най-опитните ветерани щяха да се паникьосат. Сякаш се беше скъсал някакъв бент, защото не след дълго и от други части на съоръжението започна да се носи безразборна стрелба, чието плющене пробиваше бученето на пламъците и воя на вятъра.

Линк веднага схвана.

— Бедното войниче, загина от приятелски огън.

— Така ще си кажат. Всъщност ще се учудя, ако не се изпозастрелят.

Хукнаха отново и след няколко мига се озоваха на кея. Стрелбата не утихваше, което беше в тяхна полза, докато един заблуден куршум не уличи един от учените в крака. Той се строполи на земята и застена.

Нараняването не беше опасно, поне за момента, затова Линк го вдигна, сложи го на рамо и го понесе, без дори да промени ритъма на крачките си.

Подводницата беше отнесена малко изпод кея от вълните, така че Еди трябваше да я издърпа обратно за въжето. Скочи на борда и отвори люка.

— Хуан? — провикна се той с надежда, но председателят го нямаше вътре.

— Еди — обади се Линк от горния край на късата кула, — ела ми помогни.

Бившият тюлен спусна ранения през отвора на люка. От крачола на грейката му капеше кръв. Вероятно куршумът беше засегнал бедрената артерия. Еди сложи ранения учен на една от тапицираните пейки и точно се готвеше да се заеме с раната, когато през люка се спусна един от бившите затворници.

— Аз съм лекар.

На Еди това му беше достатъчно. Той отиде отпред до пулта за управление и се настани на мястото на кормчията.

— Макс, чуваш ли ме? — каза той в микрофона, докато подготвяше подводницата за връщане на „Орегон“.

— Някакъв знак от Хуан? — попита Хенли.

— Не. В момента качваме хората на подводницата. Няма го тук.

Мълчанието се проточи. Накрая Макс попита:

— Колко време можеш да останеш там?

— Николко. Един от учените беше прострелян и може да умре от загуба на кръв. Трябва да бъде опериран по най-бързия начин.

По време на мисията д-р Хъксли и нейните хора дежуреха в медицинския център, готови да спасяват човешки живот.

Еди огледа подводницата. Страничните пейки вече бяха пълни и хората започнаха да се настаняват в скутовете на другарите си. Допълнително неудобство беше, че раненият зае четири места, докато лекарят се опитваше да спре кръвотечението.

— Докторе — провикна се Еди, — ще отнеме половин час да стигнем до нашия кораб, но там ще го очаква лекарски екип на световно равнище. Каква е прогнозата? Животът на друг човек зависи от твоя отговор.

Лекарят беше норвежец, дошъл да прекара свободната си от преподаване година19 в Антарктида, защото си падаше по приключенията. Той не избърза да отговори, а обмисли всички възможности.

— Ако тръгнем след пет минути, човекът ще оцелее.

Еди се обърна към микрофона на радиостанцията.

— Макс, мога да дам на Хуан десет минути, после ще трябва да тръгнем. — Беше решил, че лекарят се е презастраховал.

— Всяка секунда, която можеш да отделиш. Чу ли? Всяка секунда.

Дванайсет минути по-късно подводницата се гмурна в черната вода на залива. Кабрило не се появи.

29.

Изминаха цели трийсет и шест часа, преди времето да утихне дотолкова, че аржентинското правителство да изпрати друг „Ц-130 Херкулес“. През този кратък отрязък от време Антарктида припомни на хората на полуострова защо са само временно пребиваващи по тези краища. Макар да не стигнаха до канибализъм, като нещастния уругвайски отбор по футбол, мъжете бяха съвсем безпомощни без притока на природен газ. Принудиха се да използват преносими печки, за да топлят храната си, и се притискаха един към друг, за да не замръзнат. Въпреки повредите „Адмирал Браун“ прибра повече от двеста от оцелелите, а останалите се събраха в две от спалните помещения, наблъскани като сардели, докато навън температурите спадаха.

Генерал Филип Еспиноза първи слезе по товарната рампа, когато големият транспортен самолет спря на ледената писта зад базата. Раул Хименес го посрещна, отдавайки енергично чест. За една седмица генералът беше остарял с десет години. Дебели торбички висяха под очите му, а обичайният му розов тен беше сменен с бледнина.

вернуться

19

На Запад всяка седма година университетските преподаватели имат право на свободна година за самообразоване. — Б.пр.