Другото, което научи по време на ориентирането, беше никога да не се поти навън. По ирония на съдбата това беше най-сигурният път към хипотермията, защото така тялото губеше топлина много по-бързо. Затова на Анди му трябваха двайсет минути, докато стигне до района на своите изследвания. Ако Грег Ламонт беше прав и това се окажеше последният му ден навън преди заминаването, тук може би беше най-доброто място. Намираше се по-близо до брега от другото, където направи своето откритие, и беше разположено пред ниска верига хълмове, които предлагаха защита. През следващите два часа той крачеше напред-назад, като оглеждаше земята. Щом се покажеше нещо обещаващо, използваше металната тръба, за да пробие леда и снега или да повдигне камъните. Това беше работа, която не изискваше мислене, и времето сякаш се изпаряваше. Анди реши да потича в кръг, за да се сгрее, но спря, преди да започне да се поти. Дъхът му беше замръзнал в трите шала, които беше намотал около носа и устата си. Развърза ги, за да ги обърне, и ледените висулки се оказаха на тила му.
Реши, че е време да приключва за деня. Втренчи се изпитателно в далечния океан, чудейки се какви ли тайни се крият под натоварената му с айсберги повърхност, след това тръгна към „Уилсън-Джордж“, преметнал на рамо тръбата като странстващ работник тоягата си.
Анди Генгъл беше направил откритието на своя живот. Дори да имаше още находки тук, някой друг можеше да ги намери, докато той се радва на богатството си.
3.
Кабрило хвърли още един поглед на черната река, преди да се обърне към изоставената колиба, която използваха за база. Беше построена на колове и отчасти висеше над водата, а стъпалата, които водеха до единственото помещение, бяха направени от талпи, вързани с лико. Те заскърцаха зловещо, но издържаха тежестта му. Голяма част от тръстиковия покрив липсваше, затова свечеряващото се небе беше насечено на секции от гредите на покрива.
— Кафето е готово — прошепна Майк Троно и му подаде голяма чаша.
Троно беше едно от главните действащи лица на Корпорацията за операции на сушата, бивш десантчик, специализиран в спасителни операции, който беше скачал зад неприятелските линии в Косово, Ирак и Афганистан, за да измъква свалени пилоти. Беше слаб, с гъста и чорлава кестенява коса и бе напуснал армията, за да се състезава със скутери и да установи, че приливът на адреналин не му е достатъчен.
До него спеше другарят му по приключения Джери Пуласки, квалифициран войник и военен ветеран, който щеше да поеме отговорността да влачи трийсеткилограмовото захранване, след като го намереха. Малкият екип завършваше с Марк Мърфи, който също спеше.
Основната задача на Мърф в Корпорацията беше да управлява сложните оръжия на „Орегон“. Той водеше сражения както никой друг, макар че не беше служил в армията. Беше завършил Масачузетския технологичен институт и имаше цяла шепа букви зад фамилията си — включително „доктор по философия“, а после беше посветил гения си на разработването на оръжия. Преди известно време Кабрило го вербува заедно с неговия най-добър приятел Ерик Стоун, който сега беше главният кормчия на „Орегон“.
Хуан мислено ги наричаше „динамичната двойка“. Когато бяха заедно, те сякаш общуваха телепатично, а щом заговореха на тайнствения жаргон на видеоигрите, имаше чувството, че слуша странен диалект. Двамата смятаха, че са по техничарски елегантни, но малцина от екипажа приемаха това напълно.
Марк беше опитал за пръв път вкуса на ръкопашния бой, когато Корпорацията спаси държавния секретар, и оценката на Линда Рос беше, че се е държал като професионалист. Хуан поиска той да дойде на тази мисия, в случай че възникнат технически трудности със съда, съдържащ плутония.
Заради влажността, която правеше въздуха толкова плътен, че на практика ставаше за пиене, и четиримата бяха без ризи и бяха намазани обилно с репелент срещу ордите насекоми, които обикаляха пред мрежата, провесена от гредите. Гърдите на Кабрило бяха мокри от пот, която се стичаше на капки по стройните му хълбоци. Джери Поласки беше много мускулест, а Хуан имаше широки рамене на плувец и тънък кръст. Поддържаше форма, като плуваше безброй дължини в облицования с мрамор басейн на „Орегон“.