— Още час до залез-слънце — отбеляза Кабрило и отпи от разтворимото кафе. Вкусът му го накара да надникне подозрително в чашата. Беше свикнал с отличното хавайско кафе „Кона“, което се сервираше на кораба. — Разполагаме с достатъчно светлина, за да подготвим лодките. Ако тръгнем след час, ще сме на границата малко преди полунощ.
— Точно преди третата смяна да поеме, а втората вече ще си мечтае за леглата — подхвърли Майк и срита Пуласки в глезена.
— Ставай, спяща красавице, закуската ти е готова.
Джери се прозина с широко отворена уста, протягайки дебелите си ръце. Черната му коса беше чорлава.
— Боже, какви сте грозници.
— Внимавай, защото съм виждал някои от момичетата, които влачеше вкъщи.
— Това кафе ли е? — попита Марк Мърфи, докато търкаше очи. Той обикновено носеше косата си дълга, но за тази мисия Хуан му беше наредил да я скъси до по-практична дължина.
— Да го наречеш така ще е твърде голямо преувеличение — обади се Кабрило и подаде на оръжейния гений своята чаша.
Преоблякоха се и се събраха под разнебитената колиба. Вързано за единия кол и потънало опасно ниско, във водата лежеше тяхното речно транспортно средство — матовочерна лодка. Дъното й беше изработено от фибростъкло, а бордовете бяха надуваеми за осигуряване на повишена плаваемост. Два големи извънбордови двигателя висяха над напречната греда в задната част на лодката. Единственото удобство за екипажа беше кокпитът с бронирано стъкло, което можеше да се сваля.
Бяха пренесли лодката по въздуха в Парагвай с метален контейнер и после я натовариха на взетия под наем камион. Хуан не знаеше дали аржентинците имат шпиони, които наблюдават летищата на съседите им за подозрителни действия, но ако той командваше военната диктатура, щеше да си осигури такива. Камионът ги откара до един град на около осемдесет километра нагоре по реката от аржентинската граница. Там разтовариха лодката заедно с останалата част от оборудването, което бяха донесли. Сегашното им местоположение беше на още петдесетина километра южно от града.
Хуан беше предпочел да влезе в Аржентина по реката пред възможността да използват хеликоптер, защото радарното покритие покрай границата беше твърде плътно, дори и да летяха съвсем ниско. Другата причина беше, че ръкав на същата река минаваше само на осем километра от мястото, където се предполагаше, че е паднал сателитът. Решаващ беше фактът, че облакът, който беше видял на снимките, се оказа резултат на голяма операция по сечене и извозване на трупи близо до мястото, където бяха паднали частите от сателита. Вероятността да бъдат забелязани беше твърде голяма.
Той си спомни за Втората световна война и по-точно за германската операция „Грифон“ при Арденската офанзива, когато англоговорещи командоси пресичат фронтовата линия на Съюзниците в началото на битката, със задача да сменят пътните знаци, да пречат на движението и да създават хаос. Спомни си и историята за един ефрейтор от СС, участвал в операция „Грифон“. Той признаваше, че пресичането на фронтовете било най-страховитото преживяване, защото по тях стреляли и от двете страни. Щом стигнал от другата страна, се заел да изпълнява задълженията си без никакъв страх, защото знаел, че маскировката му и владеенето на английски ще го предпазят. Не го заловили. Накрая бил ранен при защитата на Берлин срещу настъплението на руснаците.
Кабрило нямаше желание да попадне под кръстосания огън на нервни гранични полицаи, така че вместо да пресече тази въображаема линия, щеше да мине под нея.
Лодката беше натоварена до фалшбордовете с метални плочи, достатъчни да учетворят транспортните разходи за докарването й. Марк Мърфи и Ерик Стоуни бяха определили нужното количество, за да се изпълни номерът на Хуан, и сега щяха да разберат дали са прави.
Заеха се за работа. Джери и Майк монтираха похлупаците на двигателите и се увериха, че са водонепроницаеми, докато Марк провери два пъти дали водолазните им торби с екипировката и оръжието са здраво завързани. След като провери и откритата рубка за неща, които биха могли да се повредят при потапянето, Хуан им раздаде четирите апарата за подводно дишане „Дрегер“. За разлика от водолазните бутилки, германските уреди не изпускаха издайническа следа от мехурчета. Те действаха, като филтрираха въглеродния двуокис от затворената система и добавяха кислород от малък резервоар, когато количеството му във въздуха намалееше застрашително.