Все още превит на две, здраво стиснал автомата, той се отдръпна от пътеката, уверен, че онова, което изпуска от периферното си зрение, ще бъде покрито от хората му. Започна да се приближава с търпението на голяма котка от джунглата. На около метър и половина забеляза очертанията на нещо голямо в шубраците. Каквото и да беше, не можеше да е част от сателита.
Отмести с цевта на автомата си една лиана и изсумтя от изненада. Бяха открили нещо, което приличаше на пилотската кабина на паднал самолет. Предните стъкла отдавна бяха изчезнали и лианите бяха започнали да се увиват около седалките и илюминаторите, подобно на ракови образувания. Вниманието му обаче беше привлечено от онова, което лежеше на седалката на втория пилот. От трупа не беше останало много — кафеникавозелен скелет, който скоро щеше да се разпадне заедно със седалката. Облеклото му беше отдавна изгнило. В легенчето на таза блестеше ярко на разсеяната слънчева светлина медна пластинка. Хуан предположи, че е ципът на дрехата му.
Той подсвирна тихичко и секунди по-късно Марк Мърфи и Джери Пуласки се приближиха. Майк остана близо до пътеката, за да им пази гърба.
— Какво мислиш? — попита Хуан тихо.
— Изглежда лежи тук отдавна — отговори Джери и прогони един бръмбар с големината на мишка, който кацна на врата му.
След известно време очите на Марк светнаха.
— Това не е самолет, а „Летящият холандец“.
— Простете моето невежество — намеси се Пуласки, — но „Летящият холандец“ не беше ли призрачен кораб?
— „Летящият холандец“ е малък цепелин — отговори му Марк и изсумтя. — Погледни между седалките. Виж големия щурвал. С него се контролира надлъжното клатене на цепелина. Завърти го напред и той задейства хоризонталния стабилизатор на опашката, а апаратът се насочва с носа надолу. Завърти го обратно и носът се вдига.
— Кое те кара да мислиш, че това е „Летящият холандец“, а не някой изгубен през Втората световна война патрулен самолет?
— Защото сме на хиляда и шестстотин километра навътре в сушата от двата океана, а „Летящият холандец“ изчезна, докато са издирвали изгубен град в джунглата.
— Окей — кимна Хуан, — хайде започни отначало.
Марк не можеше да откъсне поглед от разбитата гондола на цепелина.
— Като дете имах голяма слабост към балоните и цепелините. Беше просто краткотрайна прищявка. Нали разбирате — хоби. Преди това бяха локомотивите от епохата на парата. — Забелязвайки израженията им, той кимна. — Признавам си, бях малко шантав…
— Беше? — попита Пуласки.
— Както и да е. Четях много книги за въздушните кораби и тяхната история. Както например историята на Л-8. Един дирижабъл, който излита от Сан Франциско през август 1942-ра, за да патрулира. Няколко часа след началото на обичайния патрул екипажът съобщава, че вижда нефтено петно. Няколко часа по-късно дирижабълът се връща отново над брега, но без мъжете. Единствената следа е, че липсват двете спасителни жилетки.
— Какво общо има тази история с това? — попита Хуан малко нетърпеливо. Марк Мърфи беше един от най-умните мъже, които беше срещал, но имаше склонност да поема по отклонения, които подчертаваха почти фотографската му памет.
— Ами историята на друг загубен въздушен кораб е тази на „Летящият холандец“. Надявам се, че си спомням всичко точно. След войната един бивш пилот на цепелини и неколцина негови приятели купуват бракуван апарат от военните, за да летят с него над Южноамериканската джунгла и да търсят някакъв изгубен град на инките. Най-вероятно става дума за Ел Дорадо. Те преработват цепелина да лети с водород, който е силно избухлив, но пък са можели да си го произвеждат сами, като използват електролиза.
— Търсачи на съкровища? — попита Пуласки със съмнение в гласа.
— Не казвам, че са били прави — отговори Марк обидено. — Просто ви разказах една истинска история.
— Всичко това е много хубаво — каза Кабрило, докато се отдръпваше от разбитата пилотска кабина и зловещото й съдържание. — Маркирах местоположението на цепелина, но ние имаме мисия, която трябва да изпълним.
— Дайте ми пет минути — помоли Марк.
Хуан се замисли малко, после кимна.
Мърф се ухили в знак на благодарност. Вмъкна се през отвора на някогашната врата, откъсната при удара на гондолата в земята. Вляво от него бяха седалките на пилотите и контролните уреди. Вдясно се намираше самата кабина. Тя притежаваше икономичността и ефикасността на каравана. Вътре имаше две легла едно над друго, малък камбуз с електрически котлон и дузина шкафове. Започна да, ги отваря един по един, но попадаше само на плесен и прах или на военни порциони от излишъците, които мъжете бяха използвали за храна.