Остров Пайн имаше формата на сърце. Единственият плаж беше там, където се срещаха двата склона. Останалата част от островчето беше заобиколена със стръмни скали, непревземаеми като крепостни стени, или беше защитена от подводни камъни, разпилени като зърна от броеница и способни да разкъсат дъното и на най-здравия плавателен съд. Само шепа животни имаха острова за свой дом — най-вече катерици и мишки, запратени тук по време на бури, и морски птици, които използваха високите борове, за да си почиват, докато търсеха плячка сред вълните.
Един-единствен път пресичаше острова и беше прокаран с много труд преди двайсет години от друго поколение Ронишови мъже. Те бяха провели щурм срещу острова, използвайки бензинови помпи, за да пресушат шахтата, само за да видят как усилията им се провалят. Независимо колко помпи използваха или колко вода изсмукваха от дълбините, шахтата непрекъснато се пълнеше отново. Изтощителното търсене на подземния проход, свързващ пещерата с океана, не доведе до нищо. Говореше се за построяването на шлюз около устието на залива, най-близо до пещерата. Идеята беше, че няма друг логичен избор за местоположението на подземния канал, но мъжете решиха, че усилията са твърде големи, и се отказаха.
Сега беше ред на Ник и неговите братя и той беше стигнал до ново заключение. По времето, когато Пиер Деверо беше изкопал шахтата, за да скрие своето съкровище, единствената помпа на негово разположение е била ръчната помпа за трюмната вода. Заради нейната неефикасност не е било възможно пиратите да пресушат шахтата, след като три бензинови помпи с по десет коня мощност не бяха успели.
Отговорът на въпроса как работи изкопът се криеше другаде.
От историите, които чичовците му разказваха, Ник знаеше, че са извършили своя щурм в разгара на лятото и са работили по време на особено високи отливи. Знаеше, че за да постигнат успех, той и братята му трябва да опитат да стигнат дъното по същото време на годината, когато Деверо е изкопал шахтата — когато приливите бяха най-ниски. Тази година този момент се падаше малко след два часа на седми декември.
По-големите братя бяха планирали своя опит да победят изкопа още рано напролет. Като вършеха каква да е работа, те успяха да съберат пари, за да купят оборудване и най-вече двутактова бензинова помпа, въже и миньорски каски с лампи, работещи с батерии. Бяха тренирали с въжето и пълно ведро, така че бяха заякнали достатъчно. Дори си направиха очила, за да виждат под вода, ако се наложи.
Джими беше с тях само защото ги беше чул да говорят за това и заплаши, че ще каже на родителите им, ако не бъде включен.
Вдясно от тях настъпи внезапна суматоха — взрив от птици размахали криле в ясното небе. Амалия, техният златен ретривър, излетя от гората с див лай, а опашката й махаше като метронома на самия дявол. Тя хукна след една чайка, която летеше ниско над земята, и спря смаяно, когато птицата се стрелна във въздуха. Езикът на кучето висеше навън, а от тъмните му венци се стичаше слюнка.
— Амелия! Ела! — изкрещя Джими и кучето се стрелна към него, като едва не го събори във възбудата си.
— Фъстък, вземи това — каза Ник и подаде на Джими каските и чантичките с тежките оловни батерии.
Помпата беше най-тежката част от оборудването и Ник беше направил примка с две пръчки за носене, каквато беше видял в неделните сутрешни сериали. С такава носилка туземците носеха главния герой обратно в бивака му. Пръчките бяха всъщност дъски, взети от строителна площадка, и четирите момчета ги вдигнаха на раменете си, за да извадят моторната помпа от гребната лодка. Тя се люшна, но после се уравновеси и те поеха с труд по дългата километър и половина пътека, която пресичаше острова.
Отне им четирийсет и пет минути да пренесат цялото оборудване от другата страна. Изкопът беше на отвесен склон над плитък залив, който бе единственият отличителен белег на острова и разваляше иначе съвършената му сърцевидна форма. Вълните се блъскаха в брега, но при такова хубаво време само по някоя капка бяла пяна успяваше да се издигне по отвесните скали и да падне близо до шахтата.
— Кевин — каза Ник, останал без дъх след второто им връщане до лодката, — ти и Джими вървете да съберете дърва за огъня. Но не плавеи, защото горят много бързо.
Преди да бъде изпълнена тази заповед, любопитството накара и петимата братя Рониш да се доближат до изкопа, за да му хвърлят един бърз поглед.
Страните на вертикалната шахта бяха дълги около метър и осемдесет. Надолу беше облицована с потъмнели дъбови греди, най-вероятно отсечени на континента. Студен застоял въздух се издигаше от дълбините на призрачни талази, които за миг охладиха въодушевлението на момчетата. Сякаш изкопът издишваше на дрезгави тласъци и не беше нужно голямо въображение да си представиш, че това е дъхът на мъжете, умрели, докато са се опитвали да изтръгнат тайните от недрата на земята.