В един от шкафовете намери металните останки от алпинистка сбруя. Реши, че са я използвали, за да спуснат някой от техните за разузнаване на място. Най-накрая удари десетката, когато отвори ръждясалите останки на кутия за кафе, която стоеше върху малката маса за хранене.
Наруга се, защото не беше разбрал веднага нейната важност. При удара в земята тя неминуемо е трябвало да падне от масата. Нямаше начин да остане на нея, освен ако някой не я беше сложил там след това. Някой оцелял. Вътре откри бяло парче гума с дължина около петнайсетина сантиметра. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че е презерватив. Вътре изглежда имаше нещо — документи, последно вписване в корабния дневник? Горният край беше завързан.
Сега не беше нито времето, нито мястото да го отваря. Щеше да има нужда от консервационното оборудване на „Орегон“, за да научи нещо повече. Пъхна внимателно презерватива в непромокаем плик, а след това в чантичката, която носеше на кръста си.
— Времето изтече — обяви Хуан. Джунглата беше толкова гъста, че гласът му прозвуча далечен, макар да стоеше само на няколко крачки от Марк.
— Свърших — обяви Марк и излезе от гондолата. Хвърли последен поглед назад и се закле, че ще открие имената на мъжете, които са били в цепелина, и ще съобщи на техните живи роднини.
4.
Изследователска станция „Уилсън-Джордж“
Антарктически полуостров
Вятърът се беше усилил и виеше над куполите, въртейки из въздуха облаци заслепяващ сняг. Странното беше, че този най-откъснат континент на планетата, макар и покрит със сняг, е смятан за пустиня с нищожни количества регистрирани валежи. На полуострова валеше много повече сняг, отколкото във вътрешността, обаче беше твърде възможно виещите се на вятъра снежинки да са паднали и преди стотици години.
Това още не беше бурята, която очакваха, а само напомняне, че човеците тук са натрапници.
Анди Генгъл се събуди със съкрушително главоболие. То не беше тъпата болка от продължителното взиране в компютърния екран, а беше силно и остро. Нищо не помогна, дори притискането на химически отоплители за ръце до слепоочията, в опит да размрази мозъка си.
Не помогна и затъмнената стая, нито обезболяващите, които изгълта без вода, минути след като беше повален от парализиращата болка. Лежеше свит в ембрионална поза върху разбъркана купчина напоени с пот чаршафи и вълнени одеяла. От стената го гледаше култовата снимка на Алберт Айнщайн, изплезил език срещу фотообектива.
Беше спечелил тази снимка на един научен конкурс в осми клас. Тя бе заемала почетно място в цяла поредица спални помещения. Беше леко опърпана, но винаги когато имаше неприятности, той я поглеждаше и откриваше абсурда в онова, което го тревожеше. Щом Айнщайн, който е знаел, че със своите уравнения е помогнал да бъдат унищожени два града, е могъл да се смее на света, то какво би спряло Анди Генгъл да го направи?
Сега я погледна, но не изпита нищо друго, освен ярост. Заслепяваща ярост, подхранвана от неотслабващата болка, която изсушаваше мозъка му. Какво е разбирал Айнщайн от бреме, помисли си Анди. Да върви по дяволите. Всички да вървят по дяволите. Изпъна схванатите си крайници, скочи от леглото и откъсна плаката. Три малки триъгълничета от него останаха залепени на стената. Анди яростно започна да къса с ръце и зъби плаката и по пода се посипаха влажни късчета с големината на конфети.
Джина Алекзандър минаваше покрай стаята му на път за кухнята и си мислеше, че след пет дни, ако времето се задържи, един голям красив „Ц-130 Херкулес“ ще кацне на ледената писта на осемстотин метра от станцията и тя ще бъде там да го чака. Следващата спирка щеше да бъде Чили, след това Маями, после… какво?
Не знаеше. Идването в Антарктида беше катарзис и прекараното тук време бе уталожило болката от предателството на нейния съпруг. Но какво щеше да се случи по-нататък. Не беше мислила толкова напред. Можеше да се премести по-близо до родителите си, но самата мисъл да живее в Плант Сити, Флорида, я караше да се чувства стара.
От стаята на Анди долетя странно съскане като от влечуго — гигантски гущер или змия. Тя спря насред крачка и се заслуша. Съскането не се повтори. Мисълта да почука на вратата му и да го попита дали е добре изчезна доста бързо. Ако Анди Изблещеният имаше проблем, това беше кофти. Беше отблъснал целия екип със странното си поведение, а Джина твърдо вярваше в максимата: „Жънеш каквото си посял“.