Хуан го включи. Детекторът изписука веднъж, за да му съобщи, че работи, но червената лампичка не светна. Още бяха твърде далече от падналото захранване, за да открият незначителните следи от гама-лъчи.
Започнаха да се катерят нагоре по хълма, като пресичаха в едната или в другата посока черен път за извозване на трупите, който се виеше в планината. Миризмата на дим вече изпълваше въздуха и бели облаци висяха като закотвени към падините, подобно на отровни валма газ след химическо нападение.
Марк предложи да спрат следващия камион на стоп и Хуан знаеше, че не се шегува съвсем. Бяха започнали да изчерпват силите си и реши, че щом напъхат захранването на НАСА в сбруята, ще намерят място да пренощуват, а на сутринта ще се спуснат до лодката и ще се измъкнат колкото може по-бързо от Аржентина.
Беше пладне, когато стигнаха хребета на планината. Пълзяха, за да не привлекат вниманието на хората в долината. Пред очите им изникна сцена от ада.
На мястото на девствената гора се простираше гола пустиня от кал и храсталаци. Горящи купчини клони, истински пламтящи клади, изпускаха облаци пушек, докато жълти горски манипулатори се клатушкаха наоколо, захапали цели дървета в механическите си челюсти. Мъже пълзяха като мравки от ствол на ствол, а моторните им триони надаваха протяжни писъци, които се приглушаваха, когато зъбите им се впиваха в дървото.
Вляво от екипа сечта се разпростираше като рак по хълбоците на планината. Хуан подаде гама-детектора на Майк Мърфи, за да извади бинокъла от раницата.
В далечината се виждаше подравнен район, който се използваше за товарене на полуремаркетата с трупи. Там имаше строително ремарке с алуминиеви бордове и няколко специализирани машини за горското стопанство: самоходни манипулатори и харвестери с гуми, покрити с метална мрежа. Малко зад тях бяха кацнали двата хеликоптера, които бяха чули по-рано. Камуфлажното им оцветяване се сливаше почти напълно с гората зад тях.
Войниците стояха свободно, а двама други, вероятно офицерите, разговаряха с малка група секачи. В краката им лежеше почернял къс метал. Хуан не можеше да различи подробности, но нямаше нужда да си пророк, за да се досетиш, че това е парче от падналата ракета или може би захранването на сателита.
Цивилните няколко пъти посочваха нагоре към планината, сякаш искаха да покажат, че нещо важно се е случило на върха или отвъд него.
— Какво става? — попита Майк.
— Купонът започва — отговори мрачно Хуан.
— Хванах нещо — обади се Марк, който въртеше детектора на гама-лъчи.
— Къде? — попита нетърпеливо Хуан.
— Ето там — посочи той. — Сигналът е слаб, но определено идва от мястото, където гаучосите провеждат малкото си съвещание.
Хуан си представи събитията, довели до това гадно положение. Когато ракетата е избухнала и към земята са започнали да валят парчетии, нещо е паднало на сечището и секачите са го намерили. Завлекли са го до базовата площадка, за да го покажат на началниците, които са повикали военните. В момента обясняваха на войниците, че близо до върха на планината е паднало друго парче от останките.
Майор Хорхе Еспиноза от Девета бригада обичаше заповедите. Обичаше да ги получава, харесваше му да ги дава и да наблюдава тяхното изпълнение. Същността на заповедите никога не го занимаваше. Дали ще му наредят да се придвижва през блатата в продължение на седмица, когато се обучаваше, за да получи лелеяната кафеникава барета, или да изгори селото на местните индианци — това нямаше никакво значение. Той изпълняваше и двете с крайна решителност и самоотверженост. През годините на военната му служба никога не си беше задавал въпроса дали заповедите са морални. Това съображение не участваше в неговите разсъждения. Бяха дадени заповеди. Заповедите се изпълняват. Нищо друго няма значение.
Неговите мъже го смятаха за съвършения водач, който никога не се измъчва от чувства или съмнения. Пред себе си обаче майор Хорхе Еспиноза признаваше, че предпочита едни заповеди пред други. Беше се забавлявал много повече, докато очистваше селяните, отколкото през седмицата, прекарана в пълното с пиявици блато.