Докато се разхождаха, придавайки си безразличен вид, двамата спряха пред сградата и се вторачиха в разкоша на осветените помещения отвъд защитните стени.
— Няма голямо движение — отбеляза снайперистът. — Днес не видяхме и нито един турист.
— Няма и да го видим — каза спътникът му, докато оглеждаше фасадата над оградата с бодлива тел. — Малцината, които идват тук, пристигат с автобус, обядват в някой ресторант на площада и заминават. След като обиколят замъците, няма какво повече да правят. Хотелите са скъпи и трябва да имаш препоръка от хора, стоящи в сянка, за да наемеш стая.
Стрелецът се намръщи.
— Не знаех за това градче, докато ти не проследи «Пегас» дотук. Как успя?
По негласно споразумение двамата се обърнаха, сякаш да продължат разходката си, когато голям мерцедес намали, за да вземе един от множеството завои по пътя, и без усилия увеличи скоростта нагоре по хълма.
— Ти го направи. Накара някой да проникне в компютъра за контрол на въздушното движение на французите. Вчера е имало само един полет с частен самолет от Тулуза Бланяк до Лисабон.
— Но това не е Лисабон.
— Не, но Синтра се намира на двадесетина километра от столицата. Градчето винаги е било убежище за хора, които не искат да бъдат забелязани от властите. Обадих се на португалски адвокат, когото познавам, помолих го да провери данъчните регистри и готово. Момчетата от «Пегас» се появиха.
Мерцедесът се скри зад друг зид, докато следваше извивките на тясната улица. Двамата отново се втренчиха в сградата.
— Мислиш ли, че той е там, в онази кръгла кула? — попита снайперистът.
— Защо инак ще го водят тук?
Те постояха още няколко минути и сетне продължиха да вървят бавно, сякаш разглеждаха забележителностите.
— На оградата има бодлива тел и електричество с висок волтаж — отбеляза стрелецът. — Обзалагам се, че в двора има детектори за движение. И вероятно кучета.
Другият човек изказа на глас очевидното.
— Няма да можем да го измъкнем с фронтална атака. Ще трябва да наблюдаваме сградата и да чакаме удобна възможност.
— Ами ако не се случи?
Придружителят сви рамене и бръкна в джобовете си.
— Ще направим всичко възможно и ще се надяваме.
Снайперистът се намръщи, недоволен от безспорната истина на отговора.
— Може да го убият, преди да успеем…
Спътникът се обърна по посоката, от която бяха дошли.
— Може би вече са го направили. Но се съмнявам, че биха го докарали чак тук само за да го убият. Сигурно първо ще искат да разберат как е разкрил тайната им. Той вероятно знае, че животът му ще продължи само докато запази информацията. Предполагам, че все още не са го пречупили.
Двамата навлязоха в сянката на огромен дъб, чиито клони бяха надвиснали над оградата срещу портата на сградата, която ги интересуваше.
— Ако съумее да избяга, едва ли ще мине през голямата желязна порта. Да си вземем нещата от колата и да се подготвим — каза единият.
— По-добре да извикаме подкрепления — отвърна другият.
5.
Лондон
01:23 ч.
Инспектор Фицуилям мразеше среднощните обаждания. Макар да не го признаваше, той се тревожеше от факта, че звъненето на телефона не оказваше въздействие върху съпругата му Шандън. След тридесет и две години брак посегателството върху спокойствието им рядко я предизвикваше дори да се обърне на другата страна.
Това обаждане обаче накара детектива да забрави за любопитството си към реакцията й.
Човекът от другия край на линията се представи и Фицуилям скочи като пружина.
— Кой?
Името беше повторено. Беше го чул правилно първия път.
— Къде? — попита той и се намръщи, като чу отговора. — Чакайте малко. — Фицуилям взе писалката и тефтерчето, които винаги държеше на нощното си шкафче. — Моля, повторете указанията.
Човекът от другия край на линията изпълни искането му и затвори.
6.
Синтра
05:27 ч.
Ланг грабна автомата, преметна го на рамото си, завлече пазача в стаята и затвори вратата. Мирисът на смърт и мисълта, че отново е убил, го задавиха. Ако имаше време, щеше да изпита гняв към хората, които не само убиваха, но и бяха превърнали и него в убиец.