— В нищо, освен с детето си, медицинската си практика и религията си. Това едва ли може да се нарече престъпно.
— Тогава е трудно да се отгатне мотивът. Да не си решил да се върнеш? Надявам се, че не е така. Които и да са онези негодници, по всяка вероятност са професионалисти. Няма начин да ги заловиш сам, дори ако разбереш кои са.
— И през ум не ми е минавало — излъга Ланг. — Ясно ти е защо се интересувам. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо?
— Знаеш, че не става, поне не официално. Приятел за приятел. Ще видя какво мога да направя.
Ланг затвори телефона и дълго гледа през прозореца.
Току-що беше започнал, а вече се намираше в задънена улица.
2.
Атланта
По-късно същия ден
«Парк Плейс», «място за парк», не беше особено оригинално име. Строителният предприемач на жилищната сграда с апартамента на Ланг го беше заимствал от играта «Монопол». И издигането на небостъргача, който приличаше на купчина от кубове, вероятно не беше нова идея. Портиерът в униформа от комична опера обаче беше необичайно явление, първият в Атланта и малко неуместен за местата южно от Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.
Когато Ланг се прибра вкъщи, портиерът Ричард се прояви по-скоро като препятствие, отколкото като услужлив помощник на живеещите в блока. Той огледа Мърморко със същото изражение, с каквото би погледнал боклук, хвърлен в мраморното фоайе на сградата. Размахващата се опашка и умоляващите кафяви очи на кучето не намалиха презрението му.
Ланг с нежелание трябваше да признае, че Мърморко нямаше вид на куче на заможни хора. Козината му беше черна и рошава, а муцуната бяла. Породата му трудно можеше да се определи. Едното му ухо беше заострено, а другото увиснало и прегънато като повехнало цвете. Дърпайки се на новата си каишка, Мърморко душеше старинния шкаф, за който Ланг отдавна подозираше, че е автентичен. Ако кучето вече не беше намокрило чемшировото дърво, Ланг трябваше да се притеснява за килимите от Абхазия.
Той реши, че петдесет долара ще превърнат презрението в благодарност, и се оказа прав.
— Беше на племенника ми — с извинителен тон обясни Ланг, докато даваше на портиера сгънатата банкнота. — Не знаех какво друго да правя с него.
Ричард прибра парите в джоба си със спокойствието на човек, свикнал с щедростта на обитателите не само на Коледа. Несъмнено беше научил за смъртта на Джанет и Джеф. Като всички служители в сградата, и той знаеше какво се случва в живота на онези, които обслужваше.
Портиерът намигна заговорнически.
— Струва ми се, че тежи по-малко от пет килограма.
Правилникът на Асоциацията на жилищните сгради забраняваше домашни любимци над пет килограма — тегло, каквото Мърморко очевидно надвишаваше пет-шест пъти.
— Подаръкът е, за да бъда сигурен, че способностите ти да преценяваш точно няма да отслабнат — отвърна Ланг и също му намигна.
— Може да разчитате на това. Да ви помогна ли с пакета?
Ричард имаше предвид опакованата картина под мишницата му.
Ланг благодари, но отказа. Бързаше да стигне до асансьора, преди да се е появил някой от съседите му с по-набито око.
Кучето провери всеки сантиметър на апартамента, увери се, че двамата с Ланг са единствените живи същества там, отпусна се в ъгъла и се вторачи в празното пространство с едно от онези животински изражения, които може да тълкуваш по всевъзможни начини. Ланг предположи, че му липсва Джеф.
Храната щеше да го развесели. Но какво да му даде? Не му беше минало през ума да се отбие в магазина за кучешка храна, макар че знаеше какво обича Мърморко. С чувство на вина Ланг извади половин килограм кренвирши от фризера и ги сложи в микровълновата фурна. Саможертвата му обаче беше възнаградена само с учтиво подушване. Кучето наистина страдаше за младия си стопанин.
— Ако не искаш да ядеш, няма проблем — каза Ланг и мигновено се почувства глупаво, че се опитва да завърже разговор с куче.
Мърморко не реагира и само насочи тъжните си кафяви очи към него. Ланг седна на дивана и се запита какво ще прави със злоядо куче и непотребна картина.
Мърморко захърка. Страхотно. А разправят, че кучето било най-добрият приятел на човека.
Ланг огледа помещенията. През вратата в коридора се влизаше направо във всекидневната. От остъклената стена срещу нея се виждаше центърът на Атланта. Вляво беше спалнята. По-голямата част от стените беше запълнена с вградени лавици, отрупани с книги на различна тематика, които изискваха много повече пространство, отколкото малкият апартамент можеше да им осигури. Ланг се беше принудил да купува само издания с меки корици, защото не можеше да изхвърли старите, а нямаше място за нови.