Мъжът отскочи встрани, спъна се в стола, на който бе седял Ланг, и се просна на пода. Ланг щракна електрическия ключ на осветлението.
Непознатият се опитваше да се изправи. Беше облечен в черни джинси и черна риза и носеше кожени ръкавици. На ръст беше горе-долу колкото Ланг. Трудно беше да се определи възрастта му. Той отстъпи назад и бръкна в джоба си, докато преценяваше разстоянието до вратата.
Ланг извади пистолета от колана си, хвана го в двете си ръце, освободи предпазителя и зае поза за стрелба.
— Дори не си помисляй да мръднеш, тъпако.
Чу се изщракване и на светлината проблесна джобен нож. Мъжът непохватно се хвърли напред. Краката му все още трепереха от ударите на Ланг.
Досущ като матадор, отбягващ нападението на бик, Ланг отстъпи встрани, завъртя се на пета и с цялата ярост, насъбрана от нощта на смъртта на Джанет и Джеф, стовари тежкия автоматичен браунинг върху главата му. Май повече му се искаше да разбие черепа му, отколкото се нуждаеше от отговори.
Ударът предизвика вибрации в пистолета и ръцете на Ланг се разтрепериха. Непознатият падна като кукла с отрязани конци.
Ланг настъпи ръката му и го принуди да разтвори пръсти. След това ритна ножа и възседна натрапника, като с дясната ръка опря дулото на браунинга в главата му, а с лявата претърси джобовете му.
Нищо. Нямаше портфейл, нито пари, ключове или документи за самоличност. Професионалните убийци не носеха нищо, което можеше да издаде информация за тях или за човека, който ги е наел.
На вътрешната страна на тениската му дори нямаше етикет. На врата му обаче имаше сребърна верижка, вероятно с медальон. Ланг вкопчи пръсти във верижката и я скъса.
Непознатият се мяташе и дърпаше с всичка сила и изхвърли Ланг от гърба си, сякаш беше непредпазлив ездач на див мустанг.
Ланг се претърколи, изправи се на колене и отново насочи към него браунинга.
— Кажи ми поне една причина да не те застрелям, тъпако.
Неканеният гост се изправи. Трепереше. Очите му се стрелнаха към вратата. Ланг помисли, че човекът ще се втурне покрай него и ще се опита да стигне до външния коридор. Мъжът обаче рязко се обърна и със залитане се отправи към малкия балкон на всекидневната.
Ланг мигновено скочи.
— Хей, чакай! Не можеш да…
Непознатият се хвърли върху остъклената врата и се метна през ръба. Светлината в стаята се отрази в стотиците остри като кинжали стъкла. Ланг се опита да отключи плъзгащите се врати, но после осъзна, че няма смисъл, и мина през назъбената дупка, оставена от натрапника. Той чу уличното движение двадесет и четири етажа по-долу и звънът на останалите стъкла, които падаха от рамката на вратата. Хората вече се събираха пред блока. Нарастващата група закриваше всичко, с изключение на крак, изкривен под невъзможен ъгъл. Ланг позна униформата на нощния пазач, който погледна нагоре и обвинително посочи с пръст. Устата му беше отворена, зееща черна дупка на фона на светлините на града.
Ланг се втурна в апартамента си и се обади на полицията, но научи, че вече са изпратили патрулна кола и линейка. Той прибра браунинга в чекмеджето и набързо огледа всекидневната. Два стола бяха преобърнати и изтривалката беше събрана на купчинка при боричкането. Ножът зловещо блестеше под масата. Светлината се отрази в друг нож, паднал пред дивана, широка кама с извито острие и тясна декоративна дръжка. Джимбия — арабите номади носеха в поясите си това масово разпространено сред тях оръжие.
Едва когато се приготви да отговори на настойчивото звънене на вратата, Ланг забеляза нещо лъскаво в гънките на изтривалката.
— Идвам! — извика той и се наведе да го вземе.
Сребърната верижка. Сигурно беше паднала, когато натрапникът бе изхвърлил Ланг от гърба си. Той я взе. На тънката верижка се поклащаше медальон — кръг колкото монета от двадесет и пет цента, разделен от четири триъгълника, които се срещаха в центъра. Ланг не беше виждал подобен мотив, но въпреки това му се стори смътно познат. Вероятно му приличаше на нещо друго.
Но на какво?
Той го пусна в джоба на ризата си и отиде да отвори.
В коридора стояха трима мъже. Двамата бяха в униформа, а третият, жилав чернокож в спортно сако, държеше полицейска значка.
— Франклин Морс от полицията в Атланта. Вие ли сте Лангфорд Райли?
Ланг отвори вратата по-широко.
— Да. Влезте.
Море обходи с поглед разхвърляната стая.
— Ще ни разкажете ли какво се случи?
Двете униформени ченгета бяха застанали на разстояние един от друг, така че ако Ланг се опита, да не може да ги атакува едновременно. Това беше стандартната процедура, когато не знаеха дали човекът, когото разпитват, не е извършител на престъплението.