Рядко имаше площад без своя уникална църква, статуя или фонтан. Всеки се отличаваше и със специфичен мирис. Някъде във въздуха се разнасяше ухание на капучино, а на друго място, където имаше пазар, миришеше на плодове и зеленчуци.
Ароматът на прясно изпечен хляб го накара да спре. Ланг беше гладен, тъй като не беше хапвал нищо след блудкавата безвкусна помия, която авиолинията наричаше храна. Той зави надясно по друга тясна уличка, дръпна се от пътя на японски мотоциклет, не напълно контролиран от моториста, и стигна до «Остерия ден Берли» — ресторант на Пиаца Сан Аполония. Надяваше се, че там все още сервират хубавата морска храна, която си спомняше.
Час по-късно Ланг излезе на слънчевата светлина. Дъхът му миришеше на печен октопод с чесън. Той тръгна на север пеша, за да позволи на обяда да улегне в стомаха му, и се озова на задръстения от коли Виа дела Консилацоне — широкия булевард към Ватикана. Дори през април, преди да е започнал туристическият сезон, тротоарите бяха пълни. На витрините бяха изложени религиозни джунджурии, малки бюстове на папата и евтини разпятия. Ланг нямаше да се изненада, ако видеше базиликата «Свети Петър» затворена в малък глобус с изкуствени снежинки.
Преди да напусне Атланта, той се беше обадил на Майлс още веднъж, този път, за да го попита за техен общ познат в Рим.
Отговорът на Майлс беше предпазлив.
— Отиваш в Рим на почивка и искаш да подновиш старо познанство? Това няма нищо общо с термита или смъртта на сестра ти, нали?
— Прекалено си подозрителен, Майлс.
— Присъщо е на професията, забрави ли? Пък и аз ще си изпатя, ако кажа кои са хората на Агенцията в Рим. Може дори да ме застрелят.
— Вече не го правят. Само ще те лишат от пенсия и социално осигуряване.
— По-лошото е годините, които съм им дал.
— Освен това аз не питам кои са хората на Агенцията в Рим, а кого познаваме там.
— Типичен адвокатски педантизъм. Защо искаш да знаеш?
— Трябва някой да ме представи във Ватикана. Агенцията сигурно знае с кого да се свържа.
Майлс дори не си направи труда да говори така, сякаш му вярва.
— Ватиканът, където живее папата? Искаш да попълниш формуляри за бъдещо канонизиране?
— Майлс, Майлс, позволяваш цинизмът да отрови слънчевия ти и весел характер. Искам само да поговоря с някого от специалистите по история на изкуството на Негово Светейшество.
Телефонната връзка не направи нищо, за да прикрие подигравателното изсумтяване на Майлс.
— И още как! Все едно аз да водя интелектуални разговори, ако съм на безлюден остров с Шарън Стоун.
Ланг въздъхна театрално.
— Говоря сериозно, Майлс. Имам клиент, който се готви да похарчи цяло състояние за произведение на изкуството с религиозен сюжет. Най-известният експерт по автора на творбата е във Ватикана. Нима бих излъгал?
— Както и аз, ако жена ми намери червило на ципа на панталоните ми. Е, добре, не мога да ти дам списък на агентите в Рим. И без това нямам нужното ниво на достъп до тази секретна информация. Случайно обаче чух, че Герта Фукс е назначена за търговски аташе в посолството в Рим.
Ланг не си спомняше дали намери време да благодари на Майлс, преди да затвори телефона. Понякога Герта Фукс го караше да забрави всичко останало.
Първата му работа в Агенцията беше нещо като кабинетен Джеймс Бонд, както сам се наричаше. Като повечето начинаещи шпиони той беше обучен в Камп Пери близо до Уилямсбърг, Вирджиния, известен сред випускниците си като Фермата. Там беше научил тайното изкуство на шифрите, следенето и употребата на оръжия, вариращи от огнестрелни до ножове, гарота и отрова. Представяше се или много добре, или зле, в зависимост от гледната точка, за да бъде назначен в Четвърто управление «Оперативна дейност», но го изпратиха в мрачен кабинет срещу железопътната гара във Франкфурт, където прекара дните си в Трето управление «Разузнаване». Вместо кинжал и пелерина, оръдията на труда му се състояха от компютри, сателитни снимки, централноевропейски вестници и еднакво скучни други пособия.
През 1989 година Ланг видя как бъдещето му в Агенцията се помрачава от гръмогласно приветствания край на студената война и се променя от нови приоритети. Дори мръсният офис с гледка към Bahnhof22 на Франкфурт щеше да се превърне в източник на носталгия, когато решиха да го принудят да учи арабски и да го изпратят на някакво място, където ден с температура четиридесет градуса изглеждаше хладен. Невестата му Доун тегли чертата, като включи дълга до пода бурка в чеиза си и го накара да вземе решение.