Выбрать главу

Завивайки по тесните улици, Ланг подкара по Виа Маурицио и Пиаца Думо, където се извисяваше катедрала. Слънчевите лъчи танцуваха по фасадата на пищната сграда, образец на италианската готика. За разлика от по-известния град Тоскана на север, на площада имаше малко коли. Ланг спря и Герта преметна дългите си крака над седалката, за да слезе.

Двамата влязоха в нартекса на църквата и спряха на входа, докато очите им привикнат към сумрака. Пламъкът на свещите в страничните параклиси потрепваше и стенописите сякаш оживяваха. Някъде зад мястото на хора — подиумът, където напречният неф пресичаше централната част на катедралата — блестеше сияние.

На богато украсения олтар бяха наредени още свещи. На мъждукащата им светлина Христос сякаш се гърчеше на разпятието. Вдясно имаше ярко осветен параклис. Електрическите прожектори изглеждаха не на място в многовековната обстановка. Подът беше покрит с найлони. Навсякъде бяха разпръснати четки, ножове за маджун и шишета с боя, но дори бъркотията не можеше да отвлече вниманието от разкошно оцветените фигури, премятащи се надолу към ада — любимият на италианската стенопис Ден на Страшния съд.

Независимо дали беше рисуван от Микеланджело, Бернини или някой друг художник, сюжетът винаги напомняше на Ланг за късен петъчен следобед в бар за несемейни.

На скелето по средата на стената с изтерзаните души, осъдени на вечни мъки, или да спят сами, стояха трима мъже и разглеждаха едната фигура. Двамата бяха облечени в работни комбинезони, а третият беше в изпръскано с боя свещеническо расо.

— Отец Марчени? — извика Герта.

Мъжът в расото се обърна. Приличаше на някой от светците, изобразени в катедралата. Розовият му скалп беше увенчан с бели коси, които блестяха като ореол на ярката светлина. Той беше дребен, може би колкото собственика на пансиона, и горе-долу на същите години.

— Si?

— Говорите ли английски? — попита тя и засенчи очи, когато погледна към горната част на скелето.

Монахът поклати глава.

Герта заговори на италиански.

Марчени се усмихна и отговори, посочвайки някъде зад гърбовете им.

— Каза, че ще слезе след една-две минути, и с удоволствие ще разговаря с нас. Трябва да се наслаждаваме на изкуството в тази великолепна църква, докато чакаме.

Ланг не се интересуваше от религиозно изкуство, затова вместо да пусне монети в кутиите, където събираха средства за осветление на стенописите в параклисите, започна да се забавлява, като разчиташе епитафите на латински на паметните плочи на прелати и благородници, направили щедри дарения за катедралата. Гробовете на бедните несъмнено бяха забравени отдавна.

Може би смирените някога щяха да наследят земята, но тя няма да си спомня за тях.

Ланг се вгледа в малката стъкленица, вградена в олтара, и се опита да отгатне каква свещена реликва се съхранява там. Гвоздей от Светото разпятие или пръстът на Свети Павел?

Никога нямаше да разбере.

Герта го хвана за ръката.

— Отец Марчени идва. Ще пием кафе на площада.

Монахът предпочете вино.

Тримата седнаха в заведение само на няколко метра от масивните врати на катедралата. Герта и Марчени си размениха изтърканите клишета, характерни за началото на разговор между непознати.

Възрастният монах направи знак на сервитьора да му донесе втора чаша вино, а после каза нещо на Герта и погледна Ланг.

— Той иска да види снимката, която носиш — преведе тя.

Ланг му я даде.

— Кажи му, че искам да знам какво изобразява.

Марчени се вторачи във фотографията и после отговори.

Ланг нетърпеливо чакаше превода.

— Трима пастири гледат надгробен камък.

Ланг не се беше замислял за такова обяснение на загадъчната каменна структура.

— Коя е жената?

Старият монах изслуша превода на Герта и отговори, като се прекръсти.

— Светица, вероятна самата Дева Мария — каза Герта. — Наблюдава пастирите край гроба на Христос, преди Той да се възнесе.

Страхотно! Ланг беше дошъл чак дотук, за да чуе тълкувание на религиозен сюжет на картина, въпреки че гробът на Христос винаги се изобразяваше като пещера, от която може да бъде отместен камък. Разликата обаче едва ли си заслужаваше пътуването.

Той си спомни вица за двамата оцелели корабокрушенци, които плавали със спасителна лодка в мъглата. Изведнъж видели суша и човешки силует. «Къде се намираме?» — попитал го единият. «В морето, близо до брега» — отвърнал човекът. «Представяш ли си? — рекъл вторият в лодката. — Попаднахме на адвокат.» — «Как разбра, че е адвокат?» — учудил се спътникът му. «Ами отговорът му беше абсолютно точен и не означаваше нищо.»