Лондон не беше любимият град на Доун, предимно по вина на Ланг. Беше я довел там за Коледа с представи за празник в стил Дикенс, с пухкав сняг, пудинг със сливи и бъдници, но вместо това ги посрещна мъгла и се сдобиха с хрема, причинена от допотопната отоплителна система в хотела.
Дори викторианският разкош в изящно обзаведения овален апартамент в «Савой» не разсея мрака, който всяка сутрин виждаха през прозореца. Прекараха един следобед в Лондонската крепост Тауър, гледаха смяната на караула и изтърпяха прегорелия бифтек в «Симпсън». Ланг смяташе, че тези туристическите атракции щяха да й доставят удоволствие.
Лошото време задушаваше и потискаше въодушевлението им.
Двамата вечеряха с приятели на Ланг от МИ6 в техните клубове, където пиха и слушаха военни истории, и посетиха екстравагантния «Хародс». Нищо не можа да разведри мрачното като времето настроение на Доун.
Ланг беше отчаян. Лондон беше един от любимите му градове. Тогава за пръв и последен път се скараха. Върнаха се у дома по-рано, на двадесет и шести декември, въпреки крилатата фраза на Бен Джонсън, че онзи, който се насити на Лондон, е уморен от живота. Доун беше на мнение, че доктор Джонсън е обичал отвратително време и още по-отвратителна храна.
В деня, в който заминаха, времето беше лошо като в деня, когато пристигнаха.
Ланг си спомняше пътуването особено болезнено, защото само седмица по-късно Доун почувства непоносима мигрена, която я накара да се свие в поза на зародиш. След още една седмица лекарите й издадоха смъртна присъда.
Оттогава Ланг не беше идвал в Лондон.
Промените в града бяха очевидни. Навсякъде имаше строителни кранове, нови административни сгради и нови жилища за милионери. Наскоро беше прочел, че Лондон далеч надминава останалата част на Великобритания по строителство, разцвет и разрастване.
Той се вторачи в Уест Енд през стичащите се по стъклото дъждовни капки. Таксито мина край Бъкингамския дворец.
Монументът Виктория от другата страна на улицата сякаш беше оживял от дъждобраните и чадърите на туристите, които търсеха удобно място, за да наблюдават смяната на караула. Вляво се намираше улица «Сейнт Джеймс» и районът наоколо със същото име. Бяха само на няколко преки от площад Пикадили, известен с магазините, ресторантите и театрите си. След назъбените двойни кули в стил Тюдор на двореца «Сейнт Джеймс» таксито зави в малка уличка, а после свърна надясно и спря пред безлична тухлена сграда. На месинговата табелка пишеше, че това е хотел «Стафърд».
Малкият евтин пансион в Рим не беше помогнал на Ланг да се скрие от «тях». Беше сигурен, че са го проследили оттам до Орвието. Този път избра оживено място, където би отседнал хер Шнелер със съпругата си — пътеводителите го описваха като «умерено до скъпо», в хубав квартал. Решаващият фактор беше местоположението му в къса задънена уличка, където имаше частен клуб, два малки хотела и няколко офиса. Нямаше магазини и ресторанти. Всеки, който се навърташе там, лесно можеше да бъде забележим.
Портиерът с униформа като на герой от «Коледни песни» взе багажа им от таксито. Докато Герта раздаваше бакшиши и попълваше формулярите за регистрация, Ланг огледа фоайето. Беше същото, каквото го помнеше. Приемната на викторианската къща беше подредена за чай. По-нататък имаше спортен мъжки клуб в американски стил. Над бара бяха наредени шлемове на всеки отбор от Националната футболна лига. Тапицираните столове бяха много по-удобни, отколкото в подобните заведения в Северна Америка. От тавана като сталактити на райета висяха вратовръзки от униформите на различни колежи. Снимки на европейски атлети украсяваха стените. Едната показваше приземяването на «Б-17» на писта със сняг от двете страни, вероятно на някое британско летище по време на Втората световна война. Остъклените врати се отваряха към малък вътрешен двор. След последното посещение на Ланг над гаража от другата страна бяха построени апартаменти.
Той не беше доволен, че единствените изходи от хотела са предната врата, барът и вътрешният двор. Големият брой изходи означаваше безопасност и най-вече повече пътища за бягство.
Ланг завърши обиколката си. Герта го чакаше до асансьора. Стаята беше малка, спретната, чиста и добре обзаведена. Тя окачи дрехите си в гардероба, запали цигара и тръгна към банята.
— Ще се преоблека и после ще отида на Гроувнър Скуеър — съобщи му през рамо.
На Гроувнър Скуеър се намираше посолството на Съединените американски щати и следователно шефът на местния клон на Агенцията. Дори да пътуваха през свободното си време, служителите на Агенцията бяха длъжни да се обаждат, когато се намираха в друга страна. Традиционното схващане беше, че изискването предпазва оперативните агенти да не предприемат собствени проекти, точно както правеше в случая Герта, придружавайки Ланг.