Лондонската полиция последна би признала, че нещо предавано по ефира, е обект на засичане или в случая — на хакерство.
Мъжът пред екраните извършваше точно такова засичане.
Лангфорд Райли се обърна на влизане в магазина и така предостави анфаса и профила си за снимки на обективите, ненатрапчиво монтирани на тавана. Човекът пред екраните спря кадъра, присви очи и се вторачи в осветеното място, а после набра номер на мобилния си телефон.
— Ти се оказа прав — рече той. — Отива при Дженсън. Какво искаш да направя?
Мъжът се заслуша в гласа от другия край на линията и без да каже нищо повече, затвори, а след това припряно набра друг номер.
— Дженсън — съобщи той, без да се представи. — Погрижи се всичко да бъде очистено, включително Дженсън. Не, има промяна. Искаме Райли жив, за да разберем какво още знае.
4.
Лондон, Олд Бонд стрийт
Звънчето издрънча, когато Ланг влезе в магазина. Помещението беше квадратно, седем на седем метра. Измазаните с хоросан стени бяха отрупани с картини, рисувани с маслени и водни бои. Мебелите от тъмно дърво бяха наредени в редици. Въздухът ухаеше на лимоново масло.
По дървения под се чуха стъпки и някой отметна встрани завесата в задната част на стаята. Оттам излезе нисък мъж в черен костюм, потривайки ръце, сякаш ги миеше. Лицето му беше продълговато и бледо, а увисналата му черна коса беше осеяна със сребристи кичури. Усмивката му разкри криви зъби.
— Добро утро, господине — каза той с лондонски акцент кокни. — Мога ли да ви помогна с нещо или само гледате?
— Господин Дженсън? — попита Ланг.
Очите на мъжа се стрелнаха крадешком встрани като на човек, който иска да избяга. Ланг би се обзаложил, че господин Дженсън има недоволни кредитори.
— Бихте ли се представил? — Тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото любопитен.
Ланг се усмихна в опит да изглежда колкото е възможно по-малко заплашително.
— Човек, който търси информация.
Предпазливостта в гласа на Дженсън не отслабна.
— Каква информация?
Ланг се възхити на един висок скрин и прокара пръсти по махагоновите чекмеджета, украсени със седеф. Той извади снимката на картината и използва мраморния плот, за да изглади краищата.
— Питам се дали можете да ми кажете откъде взехте това?
Дженсън не си направи труда да прикрие облекчението си, че Ланг не е данъчен инспектор.
— Мисля, че от някакво имение или от разпродажба пред ликвидация. Не е от място, където бихте намерили друга, ако харесвате картини с религиозни сюжети.
— Адвокат съм — обясни Ланг, като продължаваше да държи ръката си върху хладния мрамор, където беше сложил снимката. — Имам клиент, за когото произходът на картината на снимката може да се окаже много важен.
Дженсън разгледа снимката. Очите му се присвиха и лицето му заприлича на муцуна на лисица, душеща в кокошарник.
— Обикновено не пазя данни за предметите на изкуството, които продавам. Съобразявам се с пространството. Трябва да проверя в тефтерите си. Това ще отнеме известно време.
— Моят клиент, разбира се, ще плати за времето ви.
Дженсън се усмихна и извади джобен часовник.
— Ще съм готов след обяд. Елате пак около два часа.
5.
Лондон, Сейнт Джеймс
Час и половина по-късно
Ланг обядва пържена риба и картофи, увити в хартиена кесия. Това не беше най-хубавата храна, която можеше да си купи, но беше най-бързо приготвената. Щеше да му остане свободно време. Той избърса мазнината от брадичката си с тънка салфетка и влезе в Бърлингтън Хаус, където се помещаваше Кралската академия за изкуство. Там прекара половин час, като недоумяващо гледаше гостуващата изложба от произведения на абстрактното изкуство.
Можеше само да каже, че са показани две школи. Едните бяха «плискачи». Хвърлената от тях боя се разплискваше по платното и образуваше форми и очертания, продиктувани от центробежната сила и гравитацията, а не от някакъв замисъл. Вторите бяха «мазачи», художници, които предпочитаха да изсипват боята хаотично и после да я размазват в спирали, линии или каквото и да е друго, стига да е в неузнаваем вид.
Картините много приличаха на резултата от усилията на Джеф да рисува с пръсти на тригодишна възраст.
Джеф и Джанет. От няколко дни Ланг се беше съсредоточил да намери техния убиец, вместо да разсъждава за празнотата, която смъртта им беше оставила в живота му. Той стисна юмруци и се закле, че ще открие неизвестните «те». Щеше да отмъсти.